Самуил дълго и внимателно чете тази книга и не можеше да разбере защо от всички „крилати влечуги, ходещи на четири нозе“ може да се ядат само „ония, които имат пищяли над нозете си, за да скачат с тях по земята“. Но и от тях годни за храна са само скакалецът и незнайните харгол и хагаб, а всякакви други са мръсни. Не се даваха никакви, абсолютно никакви логични обяснения. Той беше дървен и тромав, този закон, и в него много място се отделяше за всякакви ритуали, свързани с храмови богослужения, което е пълна безсмислица поради отдавнашната липса на храм и пълната невъзможност той някога да бъде възстановен.
После забеляза, че общите очертания на този неповратлив закон, набелязани още в Изход и напълно разработени в Талмуда, обхващат всички мислими и немислими ситуации, които може да се случат на човек, и дават точни предписания за поведение в такива ситуации, и всички тези хаотично налагани забрани са имали една единствена цел — святост на живота на Израилевия народ и поради това пълно отричане на законите на земята Ханаанска.
Това беше пътят, който му бе предложен на младини, а той се бе отказал. Нещо повече, от законите на земята Ханаанска, които не обещаваха святост, но поне някакъв приемлив и справедлив ред, той също се отказа и на млади години беше положил доста усилия да разруши и едното, и другото…
Като изследваше сега древното еврейско законодателство, той стигаше до мисълта за изключителното беззаконие, в което живееха хората от неговата страна и той самият сред тях. Всъщност това беше общият закон на беззаконието, по-лош от ханаанския, нему едновременно се подчиняваха и невинността, и дързостта, и умът, и глупостта… И единственият човек, както разбираше сега, който наистина изцяло живееше по някакъв свой закон, беше Медея. Кротката упоритост, с която тя отглеждаше децата, трудеше се, молеше се, спазваше своите пости, се оказаха не особености на странния й характер, а доброволно поето задължение, изпълнение на отдавна отменения навсякъде от всички закон.
Познаваше впрочем и други хора от същия вид — покойният му чичо Ефраим, случайно убит от пиян войник, изчезнал в края на улицата, без дори да се обърне, може би такъв човек беше и малоумният чистач Райе, младият татарин, който имаше в малката си глава само две правила: да се усмихва на всички и старателно, идиотски старателно да чисти пътечките в парка на санаториума…
Той, който беше свикнал винаги да издрънква на Медея всяко нещо, което му идваше на ум, не споделяше сегашните си мисли не от страх, че ще остане неразбран, а по-скоро поради усещането, че не може да ги изрази съвсем точно. От редките му изказвания Медея разбираше как се е променил вътрешният му живот, радваше се на този факт, но беше твърде много угрижена за физическото му състояние, та да вниква дълбоко в тази промяна. Започнаха да го мъчат болки в гърба и сега тя му правеше инжекции, за да може да спи.
Мина декември, бурите утихнаха, но пак беше мрачно и студено. Още от средата на януари започваха да чакат пролетта. Медея, която преди прилежно отговаряше на писмата на роднините, сега им драсваше кратки пощенски картички — получих писмото ти, благодаря, при нас всичко е по старому, Медея, Самуил.
Не й оставаше време за писма. През цялата зима написа само две истински писма — на Леночка и на Сандра.
Февруари продължи безкрайно и все едно напук се случи при това с двайсет и девет дни. Затова пък след първата десетдневка на март слънцето се показа и повече не се помрачи нито за час, така че всичко веднага тръгна да се раззеленява. На път от работа Медея откъсваше по няколко теменуги и асфодили на хълма, напечен от слънцето, и ги слагаше в чинийка до Самуил. Той почти не ставаше, дори не сядаше в леглото, защото в седнало положение болките му като че ли се усилваха. Сега ядеше веднъж дневно, защото процесът на хранене беше много уморителен за него. Лицето му продължаваше да се променя и Медея го намираше одухотворено и прекрасно.
Последната неделя на март се случи съвсем топла и безветрена и Самуил я помоли да го изнесе в двора. Тя изми плетеното кресло, изсуши го на слънце, застла го със старото одеяло. После облече Самуил, стори й се, че палтото му тежи повече от него самия. Той измина двайсетината крачки от леглото до плетения стол бавно и с огромно усилие.
На близкия хълм напъпиха тамариските, вейките им бяха обсипани с лилав цвят, който още не беше се разпукал. Самуил гледаше към плосковърхите планини, а те гледаха към него — дружелюбно, като равни към равен.