— Господи, колко хубаво… колко е красиво — повтаряше той и сълзи бликаха и от външните, и от вътрешните крайчета на очите му и се стичаха в клиновидно израсналата му брада.
Медея седеше до него на столчето и не забеляза мига, в който той спря да диша, защото сълзите още няколко минути се стичаха от очите му…
Погребаха го на петия ден. Съсухреното му тяло търпеливо изчака пристигането на роднините, без да проявява признаци на разлагане. Пристигнаха Александра със Серьожа, Фьодор с Георгий и Наташа, брат им Димитрий със сина си Гвидас от Литва, цялата мъжка рода от Тбилиси. Мъжете го отнесоха на ръце до местното гробище и седнаха на скромна софра за помена.
Медея не позволи да се пекат баници и да се прави празнична гощавка. Сложи на трапезата жито, хляб, сирене, чиния със средноазиатски зеленилки и варени яйца. Когато Наташа я попита защо е решила така, Медея отговори:
— Той е евреин, Наташа. А евреите изобщо не правят помени. Връщат се от гробището, сядат на пода, молят се и постят… Да ти призная, този обичай ми се струва правилен. Не обичам нашите помени, на които се преяжда и прелива. Нека е така…
След смъртта на мъжа си тя облече вдовишки дрехи и слиса всички с красотата и необикновения израз на мекота, който досега не бяха забелязвали у нея. С този нов израз на лицето тя започна продължителния си вдовишки живот.
Цяла година, както вече се каза, чете псалтира и чакаше задгробна вест от мъжа си с такова прилежание, с каквото се чака раздавач с отдавна пратено писмо. Но тя не идваше. На няколко пъти й се стори, че дългоочакваният сън започва, че всичко вече е изпълнено с присъствието на мъжа й, но това очакване се разрушаваше от внезапна — пак насън — поява на враждебен и непознат човек, а в реалността — от силен вятър, който удряше прозореца и отнасяше съня.
Първия път го сънува в началото на март, малко преди годишнината от смъртта. Сънят беше неясен и не я успокои. Чак след няколко дни го разбра.
Сънува Самуил с бяла престилка — това беше хубаво, — ръцете му бяха в гипс или тебешир, лицето му много бледо. Той седеше на работната си маса и почукваше с чукче по някакъв много неприятен метален предмет, но не беше протеза. После се обърна към нея, стана. И се оказа, че в ръцете си държи портрет на Сталин, но надолу с главата. Взе чукчето, почука с него по ръба на стъклото и внимателно го извади. Но докато се занимаваше със стъклото, Сталин изчезна някъде и под него имаше голяма снимка на Сандрочка като млада.
Същия ден съобщиха за болестта на Сталин, а след няколко дни — за смъртта му. Медея наблюдаваше истинската скръб и искрените сълзи, а също безсловесните проклятия на онези, които не скърбяха с останалите, но остана съвсем равнодушна към това събитие. Много повече я притесни втората половина — какво търсеше в съня й Сандрочка и какво предвещава присъствието й… Медея смътно се тревожеше и дори мислеше да отиде до пощата, за да се обади в Москва.
Минаха още две седмици. Дойде годишнината от смъртта на Самуил. Денят се случи дъждовен и Медея стана вир-вода, докато се прибере от гробището. На другия ден реши да прегледа нещата на мъжа си, да раздаде някои вещи и най-вече да намери някои инструменти и малкото немско електромоторче, което беше обещала на сина на една феодосийска приятелка…
Подреди ризите на купчинка, остави хубавия костюм за Фьодор — може да му свърши работа. Имаше и два пуловера, те още пазеха жива миризмата му, тя ги задържа, реши да не ги дава на никого, да ги остави за себе си… В дъното на гардеробчето намери офицерската чанта с разни книжа: документ за завършено училище по протезиране към Наркомздрав, справка за завършен работнически факултет, няколко грамоти и официални поздравления.
„Ще ги преместя в раклата“ — помисли си Медея и отвори незабележимо странично джобче на чантата. В него имаше тънък плик, надписан с почерка на Сандрочка. Писмото беше адресирано до Мендес С. Я., до поискване, судакската поща. Това беше странно.
Тя отвори машинално плика и се запъна още на първия ред.
„Скъпи Самоша“ — беше написано от ръката на Сандрочка. Никой не го наричаше така. По-големите го наричаха Самоня, по-малките — Самуил Яковлевич.
„Ти излезе много по-съобразителен, отколкото предполагах — прочете Медея. — Точно така е, но това не значи абсолютно нищо и най-добре незабавно да забравиш завинаги откритието си. Ние със сестра ми сме пълни противоположности, тя е светица, аз съм триж свиня. Но предпочитам да умра, отколкото тя да разбере кой е бащата на това дете. Затова те моля веднага да унищожиш писмото ми. Момиченцето е изключително само мое и не си мисли, ако обичаш, че имаш дете, то е само едно от многото племенничета на Медея. Прекрасно дете, червенокоска, засмяна. Сигурно ще бъде много весела и се надявам, че няма да прилича на теб — в смисъл тайната ще си остане само между нас. Благодаря ти за парите. Използвах ги, но, честно казано, не знам дали искам да получавам помощ от теб. Най-важното е сестра ми нищо да не заподозре. Че и без това имам угризения, а какво ли ще ми е, ако разбере нещо? За нея пък да не говорим.