— Колата му е голяма, победа, но може да е натоварил нещо…
Говореше правилно, със сякаш позната интонация на момче от добро семейство. Очевидно дебелите книги му бяха от полза.
След петнайсетина минути дойде нисък млад мъж, целуна момчето, потупа го по рамото:
— Браво, Льошенка! Защо не докара леля?
— Тя обеща да дойде през лятото. Болят я краката.
— Горката… Как се оправя сама?
Въпросът не беше риторичен, той чакаше отговор.
— Видя ми се, че всичко е наред. Дава под наем едната стая. Наемателят е симпатичен, от Ленинград, работи в метеорологичната станция. Докара дърва. Тя ти праща разни неща — кимна към кошницата. — Не исках да ги взимам, но тя настоя…
Мъжът махна с ръка:
— Както винаги… — и посегна за кошницата.
Момчето го спря:
— Толя, тази жена също е за Ростов. Има ли място?
Толя се извърна към Медея, сякаш току-що я забеляза, макар че тя бе стояла до тях през целия им разговор.
— Има място. Ще ви взема. Къде в Ростов?
— На гарата.
— Дайте си раницата — протегна ръка и метна раницата й на рамото си.
Медея продължи полугласно: „Господи, благодаря Ти за всички Твои благодеяния, за всичко, което ми изпращаш, и дай ми сили всичко да поема, без да отхвърлям нищо…“
Това беше вечният й разговор с Бога, смесица от отдавна съчинени молитви и собствения й глас, жив и благодарен…
Едва разпънала крайници след дългото седене на палубата, тя се качи сега в колата, където впрочем беше топло и удобно. Мокрите й дрехи скоро не че изсъхнаха, но поеха топлината й. Тя задряма и през дрямката чуваше откъслечно разговора на братята: нещо за сватбата на сестра им, за Педагогическия институт, където момчето е първи курс, за Симферопол, за леля им, която навестило в Стария Крим.
„Трябва да се видя с Нина“ — сънено си помисли Медея за някогашната си феодосийска съседка, която се беше преместила в Стария Крим след пожара, изпепелил къщата й на някогашната им улица. В просъница Медея си спомни за Нина, за старата й майка, която полудя в нощта на пожара, за по-малката сестра на Нина с изгаряне на предмишницата, което Медея веднага се хвана да лекува по безпощаден и сигурен народен начин.
Посреднощ в пълен мрак закараха Медея на гарата. Водачът взе раницата й и я заведе до касите. Пред едно от гишетата се виеше дълга безмълвна опашка, другите две бяха затворени така безнадеждно, като че ли никога не ги отваряха.
Медея се спря пред една от затворените каси и благодари на мъжа. Той свали раницата, остави я на пода и неуверено рече:
— Дали сега да не ви закарам у нас, а утре сутрин да продължите. Гледайте какво става тук.
Медея тъкмо отвори уста да му благодари, когато касата до рамото й се отвори и преди още да се опомни, тя попита за билет до Ташкент.
— Само със запазени места — предупреди касиерката — и ще пътувате с две прехвърляния — в Саратов и в Салск…
— Добре — каза Медея.
Тълпата с викове и вой се втурна към неочаквано отвореното гише, започна се яростна разправия — едни искаха да се запази предишният ред, други, които бяха последни на опашката, а сега се озоваха съвсем близо до касата, в никакъв случай не искаха.
След минута с билет в ръка, едва пробивайки си път през хората, влезли в ръкопашни схватки в името на справедливостта, Медея си взе раницата от Анатолий. Той разпери ръце:
— Голям късмет извадихте!
Излязоха на перона и не видяха, че касата затвори веднага след продадения на Медея билет и навалицата, разделена сега на две, клокочеше пред двете затворени гишета и нетърпеливи ръце думкаха по шперплата.
Влакът на Медея дойде след дванайсет минути, макар и с петчасово закъснение, и чак след като тръгна от Ростов, тя се досети защо платът с маргаритките й се стори толкова познат — това беше собственото й перде, подарено на Нина след пожара заедно с много други необходими неща преди трийсет години… Следователно лелята в Стария Крим, за която говореха, беше някогашната й съседка Нина, а младежите — синове на момичето, което Медея тогава лекува от изгаряне… Тя се усмихна на себе си, успокоена: в световния ред въпреки нарасналото многолюдие и суетливост нещата си бяха постарому и разбираеми за нея: ставаха малки чудеса, хората се събираха и разделяха и всичко заедно образуваше красива шарка…
Тя извади от раницата две сухарчета и големия немски термос. Чаят, налят още в Керч, беше топъл и сладък…
Медея остана до прозореца на купето около четири денонощия, понякога се изтягаше на долното легло и потъваше във вибриращ накъсан сън, на чието дъно все така тъмнееше неразтворима утайка от мрак.