Влакът напредваше бавно с безчет малки спирки и дълги безсмислени престои по прелезите. Разписанието се беше отменило от само себе си още от момента на тръгването на влака към местоназначението. На всички гари и спирки го посрещаше уморена от чакане тълпа. В бавната мръсна композиция нямаше много хора като Медея, предприели толкова дълго пътешествие.
Повечето с кошници, торби и вързопи се качваха за няколко спирки, блъскаха се в коридорите и слизаха, оставяйки подире си тежки миризми и слънчогледови шлюпки.
Изживяла всички кримски вълнения, свидетелка на тиф, глад и студ, Медея никога не бе участвала в огромните преселения в историята на отечеството и само от близки беше чувала за конските вагони и опашките за топла вода по гарите.
И едва на петдесет и толкова години за първи път, и то доброволно, се бе откъснала от скъпоценния уседнал живот и с изумление наблюдаваше какви несметни хорски пълчища се движат по огромната ничия земя, затрупана с болно желязо и натрошен камънак. Край железопътните насипи под тънката пролетна трева лежеше войната, свършила преди осем години — загладени ями с тъмна вода, враснали в пръстта руини и кости, които пълнеха земята от Ростов до Салск, от Салск до Сталинград.
Струваше й се, че земята таи по-дълбоко спомена за войната, отколкото това множество от хора, които шумно и еднообразно обсъждаха неотдавнашната смърт на Сталин. Бяха минали само няколко седмици от кончината му и всичките й спътници го споменаваха в разговорите помежду си.
Тя чу какви ли не фантастични неща: възрастен жепеец, който се връщаше от погребението на собствената си майка, шепнешком разказа за голяма смъртна трагедия, която се случила в Москва в деня на сбогуването със Сталин, за еврейските кроежи, докарали тази трагедия; друг човек, мрачен, с дървен крак, гърдите му изпъстрени с орденски ленти, разказваше за подземен град, напълнен догоре със свръхсекретно американско оръжие, което било откопано случайно насред Москва; две учителки, които пътуваха за някакво местно съвещание, с професионално напрегнати гласове през цялото време обсъждаха кой ли ще поведе сега страната към бленувания комунизъм… Но пък подпийнал мъж, който не си свали ушанката от Иловинска чак до Саратов и мълчаливо слушаше през цялото пътуване гръмогласните им опявания, на слизане внезапно си смъкна шапката — главата му беше плешива и петниста, — плю на пода и каза със силен нисък глас:
— Крави смотани! Който и да дойде, нема накъде да стане по-зле от сега…
Медея се усмихна на отражението си в прозореца. От ранна младост беше свикнала да се отнася към политическите промени като към времето — с готовност да изтърпи всичко: през зимата да мръзне, през лятото да се поти… Обаче за всеки сезон се подготвяше предварително, за зимата събираше съчки, за лятото се запасяваше със захар за сладката, ако се намереше такава в природата. От властите не чакаше нищо добро, пазеше се и стоеше настрана от хора, свързани с властта.
Колкото до великия вожд, с него имаха отдавнашна семейна сметка за уреждане. Много преди революцията той беше подлъгал в Батуми мъжа на леля й Ираклий и онзи се забърка в много неприятна история, свързана с ограбване на банка, родата събра много пари, за да го измъкне…
В Посьолок в деня на смъртта на вожда провесиха траурни знамена и събраха митинг. От Судак пристигна партиен началник, не най-висшият, новак. Той държа реч, после пуснаха траурна музика, две местни жени — Соня от хранителни стоки и учителката Валентина Ивановна — заплакаха, после се взе общо решение да изпратят телеграма, в която да изразят скръбта си: „Москва, Кремъл…“ Медея, най-уместна в случая с вдовишкото си облекло, постоя колкото трябва, после отиде на лозето и цял ден го прекопава…
За нея всичко това беше далечен шум от чужд живот. Сегашните й спътници във влака, тези отделни хора, които образуваха народа, на висок глас нареждаха, тревожеха се за сирашкото си бъдеще, плачеха; други, мълчаливи, кротко се радваха на смъртта на тиранина, но и едните, и другите сега трябваше да решат наново нещата, да се научат да живеят в променения за една нощ свят.
Странното беше, че и Медея по съвсем друг повод изживяваше същото чувство. Писмото в дъното на торбата й я принуждаваше да гледа на себе си, на сестра си, на покойния си мъж с други очи и преди всичко да се примири с факт, който й се струваше абсолютно невъзможен.
Връзката на мъжа й, който през всичките години на брака им я беше боготворил, беше превъзнасял прекомерно качествата й, отчасти измислени от него, със сестра й Александра, същество, открито пред нея до последната си клетчица, беше невъзможна не само по битови причини. Някаква висша забрана бе престъпена, но от ведрото писмо на Сандрочка, от лекомисления й тон личеше, че тя дори не е забелязала това кръвосмесително тайно престъпление. Имаше само желание да се избегне неприятно разгласяване…