Най-много й тежеше, че в сегашното положение не се искаха нито решения, нито действия. Всички предишни нещастия в живота й — смъртта на родителите, болестта на мъжа й — я натоварваха физически и нравствено, а случилото се сега беше само отглас от отдавнашна история, Самоня вече си беше отишъл, но бе оставил дъщеря Ника и нямаше как следсмъртно да си изяснява отношенията с него.
От мъжа си беше наранена, от сестра си — предадена, чувстваше се дори поругана от самата съдба, която я беше лишила от деца, а мъжовото дете, което би трябвало да е нейно, бе дарила на сестриното й весело и леко тяло…
Мрачното й душевно състояние се утежняваше и от факта, че Медея, винаги подвижна, бе принудена с дни да седи до прозореца и цялото движение беше само външно, в пробягващите пейзажи отвъд стъклото и в слабото размърдване на хората във влака.
Три дни и половина продължи пътят и тъй като маршрутът беше доста странен, със силна дъга в северна посока, при това към вътрешността на континента, тя сякаш изпревари пролетта — след като напусна раззеленилия се Крим, отново видя в Предуралието сняг в котловините, гола земя, замръзнала през нощта, после отново настигна пролетта в казахстанските степи, вече в разгара на цъфтежа си, изпъстрени от огнени лалета.
Влакът стигна в Ташкент в ранно утро, тя слезе с изтъняла раница и понеже знаеше, че родата й живее някъде близо до гарата, попита за посоката…
Улицата се наричаше „Дванайсет тополи“, но дори тук да растяха тополи, те скромно се бяха скрили сред цъфналите зарзали, посадени край пътя и напоителните канали. Беше най-ранно, най-новородено утро, най-любимият час на Медея, и след тежкия и мръсен железопътен живот тя особено остро усети свещената чистота на утрото, неговите миризми, в които към познатите се примесваха непознати: пушек от друго гориво и лют аромат на месна гозба. Но над всички аромати доминираше силният мирис на люляк, увесил тежки синкави цветове като чепки грозде над глинените дувари и дъсчените огради. И птиците сякаш пееха на чужди езици, по-скоро трещяха, а не звънтяха.
Докато вървеше по безкрайно дългата улица и се наслаждаваше на движението, леко размърдваше раменете си, обременени от раницата, под която по войнишки беше подложила навитото си палто, тя виждаше освен номерата на къщите и разни дреболии, всякакви нови неща: на една ограда например преспокойно беше кацнала кафяво-розова гургулица, тя ги знаеше от дете, но в Крим тези птици бяха диви, плашливи и не идваха в града. Тежкият железопътен дъх, който тя сякаш носеше със себе си, отлиташе от полъха на утринния ветрец, който — Медея знаеше — винаги духа на зазоряване… Изведнъж някъде от далечината на изток вятърът донесе вик. Той също беше като полъх и гласовете бяха високи, детски:
— Вода! Тръгна водата!
И веднага няколко дечурлига изскочиха от порти и врати, над оградите изникнаха детски глави. Дебела старица с плъстени ботуши и украинска везана блуза, износена на гърдите, излезе да види напоителния канал.
Медея спря. Тя знаеше какво ще стане сега и зачака мига. Дъното на плиткия канал беше запечатано с бледокафява ципа като млечен каймак и розови листенца от зарзалите, току-що опадали от дърветата, бавно кацаха върху нея, понесени от полъха, и ето че се чу ромоленето на водата и пред кафеникавото й езиче полетя розов облак от опадали листа.
Викът вече беше отминал улицата, вече ромолеше водата. Деца и старци отваряха отклоненията към дворовете си. Започваше часът на сутрешното поливане…
Близо до къщата на Леночка Медея срещна светлокосо момче на около десет години. То току-що беше пуснало водата към двора и наплиска луничавото си лице с кафеникавата вода с малко съмнителен вид.
— Здравей, Шурик — каза Медея.
Детето леко се смая и изчезна в храсталака с вик:
— Маменце! Имаш гостенка!
Медея се огледа в двора: три къщички, една с веранда и чардак и две варосани, по-скромни, очертаваха каре, между тях имаше веранда с колони, а от лятната кухня с навеса, разположена отстрани, към нея бавно идваше побеляла и дебела, с бяла кухненска престилка с висок нагръдник скъпата Леночка. Тя не позна веднага Медея, а след като я позна, разпери ръце и се втурна към нея с глупав и радостен вик:
— Дойде, щастие мое!