Алдона често излизаше от кухнята да слуша на вратата на „синята“ стая дали Виталис спи. Обикновено той се будеше с вик по няколко пъти нощем, но сега, след тежкия път, спеше спокойно.
Маша не взимаше участие в разговора. Мина десет, но тя още не губеше надежда, че може да дойде Бутонов. Щом видя, че Нора става, се зарадва:
— Да те изпратя ли?
Георгий млъкна насред дума, после се усети:
— Аз ще я изпратя, Маша.
— Бездруго имам нужда да се пораздвижа — надигна се Маша.
До къщата на семейство Кравчук стигнаха мълчаливо в нишка. В Нориното бунгало беше тъмно и тихо, Таня спеше и Нора съжали, че си беше тръгнала рано. Георгий искаше да й каже нещо, но не знаеше точно какво, а и Маша му пречеше.
Маша разглеждаше къщата с плевните, пристройките и терасите, но видя да свети само при хазаите.
— Ще отида до леля Ада…
Почука и влезе. Ада в поза ала мадам Рекамие с напращели розови гърди полулежеше пред телевизора.
— О, Маша, ти ли си? Влизай. Никаква те няма. Ника намина, а ти вириш нос… Мале, каква си кльоща! — отбеляза неодобрително Ада.
— Винаги съм си такава, четирийсет и осем кила…
— … кокали! — изкиска се Ада.
Маша уговори с нея стая за своя московска приятелка от първи юни и попита дали не може Михаил Степанович да я чака в Симферопол.
— Де да знам? Той си има график. Питай го. В плевника нещо мъдрят с летовника… Време е за лягане, пък те там…
Леля Ада като всички местни си лягаше рано. Маша отиде до плевнята. Вратата беше открехната, лампата с дълъг кабел, окачена на пирон на стената, очертаваше светъл овал, в който се бяха склонили две глави — на Михаил Степанович и Бутонов.
— Какво има? — попита Михаил, без да се обърне.
— Чичо Миша, исках да питам за колата…
— А, ти ли си? — учуди се гой. — Мислех, че е Ада…
Бутонов я погледна от светлото към тъмнината и Маша изобщо не разбра дали я беше познал. Тя влезе на светло и се усмихна.
Устата му беше здраво стисната, два кичура извън опашката висяха над челото му и той ги отметна с опакото на почернялата си от машинно масло ръка. Очите му не изразиха нищо.
Маша се стресна: той ли е това? Да не е сънувала снощното лунно опарване? Забрави за какво беше дошла. Впрочем знаеше — за да го види, да го докосне, да получи доказателство за нещо, което според самата си природа не може да има нито доказателства, нито опровержения, а беше свършен факт.
— Каква кола? — попита Михаил Степанович и Маша дойде на себе си.
— Да взема една приятелка от Симферопол.
— Кога?
— На първи юни. Тя ще живее у вас в одаята.
— Ехеее! — проточи Михаил Степанович. — Нека първо наближи първи юни. Тогава ела.
Маша не тръгваше в очакване дали Бутонов няма да каже нещо или поне да погледне към нея. Но той мижеше към железариите, мърдаше рамене под фланелката, не вдигаше глава, ала се подсмихна на себе си: припарва й!
— Добре — пошепна Маша, излезе и се облегна на стената на плевнята.
— Двигателят си е съвсем наред, Степанич — чу гласа на Бутонов.
— Нали ти викам — рече онзи. — Електриката нещо не е наред, тъй ми се види.
„Дали не ме позна? Или не иска да ме познае?“ — тормозеше се Маша, без да е съгласна нито на едното, нито на другото. Нищо трето не й хрумваше. Беше тъмно, вчерашната луда луна осветяваше други хълмове и възвишения, други любовници палуваха на театралната й светлина, в застиналата й фотосветкавица.
Едва сдържайки сълзите си, тръгна към къщи не по късия път, а през Пъпа, за да се убеди в реалността поне на самото място, където вчера се случи това… И какво беше то? И може ли за един човек нещо да е поврат в съдбата, пропаст, отворени небеса, а другият изобщо да не е забелязал случилото се…
Насред Пъпа седна по турски. Лявата й ръка се опираше в пръстта, а дясната — в собствената й карирана носна кърпа, останала тук цяло денонощие и със собственото си вкоравено смачкване доказваща именно това, че снощното събитие наистина се е случило.
Най-накрая заплака и като си поплака, с дългогодишния навик да превръща всичките си мисли и чувства в по-дълги или по-кратки римувани строфи, заломоти:
„Зачерквам всичкото, което мога да зачеркна, и теб, и себе си, безгрижност и тревоги, любовния опияняващ лов и на трезвия живот блудкавостта…“
Получи се не съвсем нужното, но донякъде все пак… „Зачерквам всичкото, което мога да зачеркна, забрава, памет, безпаметността…“
Нищо не й се проясни, но малко й олекна. Прибра кърпата в джоба си и си тръгна. Вкъщи всички отдавна спяха. Тя влезе в детската стая, цялата в слаби потоци подвижни светлини и сенки от раираните завеси. Децата спяха. Алик попита ясно, но без да се събуди: