- Татко? - извика Кал през вратата. Чудеше се дали по някакъв повод Алистър не е слязъл долу.
Но чу нещо съвсем различно от другата страна. Гняв, ужасен и задушаващ го, се надигна в гърдите му. Взе малкия си нож и опита да го прокара в отвора на вратата, та да избута резето.
След един миг на напрежение върхът на Мири натисна правилното място и ключалката поддаде. Вратата се отвори.
Дъното на избата вече не бе каквото Кал го помнеше. Бъркотията я нямаше, освободила беше място за мъничък кабинет на маг. В единия ъгъл имаше бюро, върху което бяха натрупани стари и нови книги. В другия се виждаше кушетка. А в центъра на пода, окован и с ужасен на вид кожен намордник, седеше Пакостник.
Вълкът със скимтене се спусна към Кал, но веригите го спряха. Кал падна на колене и взе да роши с пръсти козината на Пакостник, докато не напипа нашийника. Бе толкова щастлив да види вълка и толкова ядосан на баща си, че за миг пропусна най-важното.
Но когато огледа стаята за мястото, където Алистър държи ключа, забеляза това, което трябваше да види най-напред. Походното легло до стената в дъното също беше с окови.
Окови, чийто размер бе идеален за тринайсетгодишно момче.
ГЛАВА ВТОРА
Кал не можеше да спре да гледа към оковите. Сърцето му се беше свило и отчаяно се опитваше да раздвижи кръвта във вените му. Оковите бяха изработени от желязо и инкрустирани с алхимически символи. Личеше си, че са дело на маг. Бяха заковани дълбоко в стената. Щракнеха ли около някого, нямаше да има измъкване.
Зад гърба му Пакостник изскимтя. Кал се почувства принуден да отклони поглед и да се съсредоточи върху освобождаването на вълка. Лесно свали намордника, но веднага щом го направи, Пакостник започна да лае бясно, сякаш се опитваше да разкаже на Кал как се е озовал вързан в мазето.
- Шшшт! - каза Кал, хвана паникьосан носа на Пакостник и се опита да го накара да млъкне. - Не буди татко!
Пакостник пак изскимтя и Кал се помъчи да събере мислите си.
Подът на склада бе от бетон и Кал посегна към него, за да строши веригите със залп земна магия.
Но когато земната магия дойде, оказа се слаба. Кал не можеше да се съсредоточи и знаеше това. Просто недоумяваше как така баща му се бе престорил, че съжалява за Пакостник, и как го бе возил насам-натам, когато през цялото време е знаел къде е. Понеже лично го бе оковал там.
Само че не можеше да го е направил сам. Бе с Кал през цялото време. Някой друг бе свършил това. Приятел на баща му? Умът на Кал заработи с бесни обороти.
Алистър нямаше никакви приятели.
Сърцето му прескочи един удар при тази мисъл. Комбинацията от страх и магия се оказа достатъчно мощна, та да разбие оковите на Пакостник. Вълкът бе свободен.
Кал се стрелна към бюрото на Алистър в другия край на стаята и взе намиращите се там документи. Те бяха изписани с паяшкия почерк на баща му: списъци с бележки и рисунки. Имаше скица на портите на Магистериума, на куполна сграда, която Кал не познаваше, а също и на хангара на летището, където се бе състоял Железният изпит. Повечето от рисунките обаче бяха на странен метален предмет, който приличаше на рицарска метална ръкавица, обсипана със странни символи. Щеше да е готина, ако нещо в нея не предизвикваше тръпки по гърба на Кал.
Рисунките в книгата обясняваха странен, зловещ ритуал. Томът бе подвързан с черна кожа, а съдържанието му бе ужасяващо. Описваше се как магията на Хаоса може да се събере от някого, който не е макар, като се изтръгне сърцето на обсебено от Хаоса същество. С ръкавица и с такова сърце можеше да избиеш магията дори от макар, като го унищожиш напълно.
Но ако жертвата не бе маг на Хаоса, ако не бе макар, щеше да оцелее.
Като погледна оковите на койката, Кал се сети върху кого ще се проведе експериментът. Алистър щеше да използва Хаоса, за да приложи черен хирургически ритуал върху Кал, такъв, който би го убил, ако наистина бе Врагът на Смъртта и притежаваше уменията му на макар.
Кал се бе питал дали Алистър не подозира истината за него, но изглеждаше, че вече не става дума за голи подозрения. Дори Кал да оцелееше след операцията, знаеше, че това е изпитание, на което трябваше да се провали. Душата на Константин Мадън бе в него и собственият му баща искаше да го убие заради това.
До книгата имаше бележка, написана с паяшкия почерк на Алистър.
„Това трябва да подейства. Трябва“.
Думата „трябва“ бе подчертана няколко пъти, а след това имаше дата: септември. Тогава Кал трябваше да се върне в Магистериума. Хората от града знаеха, че си е у дома за през лятото, и подозираха, че ще поеме към училището за балет, когато свърши ваканцията и на техните деца. Ако изчезнеше през септември, никой нямаше да се усъмни в нищо.