– Да вървим, господин Пелпс! Ще трябва да го направим доста бързо.
На осемдесет километра от „Селенията на Дейви Джоунс” неравната повърхност на тъмното море изригна с експлозия от пяна и пръски. Шестметров алуминиев цилиндър изскочи от центъра на бълбукащия гейзер, отправи се към небето под остър ъгъл и бързо се спусна обратно към вълните.
След няколко секунди крилатата ракета се изравни с повърхността на водата и полетя на седем метра над гребените на вълните. Летеше толкова ниско, че оставяше разпенена следа по водата след себе си. Задвижвана от реактивен двигател, ракетата бързо ускори и още преди да се включат спомагателните двигатели, вече беше достигнала скорост осемстотин километра в час.
Няколко сложни системи за насочване поддържаха ракетата по курса ѝ толкова прецизно, сякаш е управлявана от опитен пилот.
Нищо неподозиращата мишена на ракетата беше голям кораб със сив корпус, закотвен близо до червенобялата шамандура, отбелязваща местоположението на подводната лаборатория. Името на кораба беше „Прауд Мери”, и беше регистриран на Маршаловите острови като плавателен съд за проучвания. „Прауд Мери” беше закотвен близо до шамандурата и очакваше завръщането на подводницата-совалка с Пелпс на борда.
Собственик на кораба беше някаква сенчеста корпорация, осигуряваща плавателни съдове за международни охранителни компании, нуждаещи се от морски услуги. Тя предоставяше всичко – от малки, бързи и тежковъоръжени моторници, до кораби, достатъчно големи да пренесат цяла армия от наемници до всяка точка на света.
„Прауд Мери” беше натоварен да защитава подводната лаборатория. На борда му имаше двайсет и четирима висококвалифицирани охранители, обучени да използват всякакъв вид леко оръжие и цяла гама от специално електронно оборудване, способно да засече всеки кораб или летателен апарат, който се доближи до лабораторията.
Крилатата ракета обаче премигна на екрана на корабния радар само за няколко секунди. Бездействието беше притъпило реакциите на дежурния и той беше погълнат от едно списание за мотори, когато ракетата се появи за кратко и после изчезна от радара. Корабът разполагаше и с инфрачервени датчици, но дори и ракетата да беше летяла на голяма височина, те нямаше да успеят да уловят слабата топлина от двигателите ѝ.
Необезпокоявана, ракетата приближаваше към „Прауд Мери“ с половин тон експлозиви в бойната си глава.
Луис Мичъл и Гордън Пелпс вървяха през коридора, водещ към контролната зала, когато чуха силен тътен, който дойде някъде отгоре. Тя спря, завъртя се бавно и се заслуша. Беше притеснена да не се е появил проблем в някоя от системите.
– Никога не съм чувала нещо подобно – каза тя. – Звучеше сякаш камион се е забил в стена. Искам да проверя дали всички системи работят нормално.
Пелпс погледна часовника си.
– Изглежда, че малко изпреварваме графика.
– По-добре да проверя ситуацията в контролната зала.
– Добра идея – отвърна любезно Пелпс.
Двамата продължиха към вратата в края на коридора. На няколко крачки от контролната зала, вратата се отвори със съсък и Франк Логан излетя отвътре. Бледото му лице изглеждаше развълнувано и той се хилеше.
– Луис! Идвах да те извикам. Чу ли този странен шум...
Логан замлъкна, а усмивката му се стопи. Луис се обърна, за да види какво гледа.
Пелпс държеше пистолет.
– Какво става? – попита тя. – Ние не допускаме оръжия в лабораторията!
Пелпс я погледна мрачно.
– Както вече казах, нито една охранителна система не е лишена от пропуски. Лабораторията вече има ново ръководство, доктор Мичъл.
Той говореше спокойно, но гласът му бе изгубил сервилния тон, който толкова подразни Луис. Сега Пелпс звучеше остро и категорично.
Той нареди на Логан да застане до Луис, за да го държи под око. Логан се подчини, но в това време вратата на лабораторията се отвори отново и един от техниците се показа. Пелпс мигновено насочи пистолета си към него. Техникът замръзна на място, но Логан реши да използва секундата разсеяност и да сграбчи оръжието.
Двамата се вкопчиха един в друг, но Пелпс беше по-млад и силен, и беше ясно, че ще надделее. В този момент пистолетът гръмна. Изстрелът прозвуча глухо, заради заглушителя на дулото, а върху бялата престилка на Логан се появи червено петно. Краката му омекнаха и той се свлече на пода.
Техникът се стрелна обратно в лабораторията. Луис се затича и коленичи до безжизненото тяло на Логан. Тя отвори уста, за да изкрещи, но не се чу нищо.
– Ти го уби! – каза най-после тя.
– Съжалявам! – отвърна Пелпс. – Не съм искал.