Нещо се движеше в огромния стомах на кита. Един от моряците предположи, че е гигантска сепия – любимата храна на кашалотите. Той извади острия си нож и разразя стомаха, но вместо пипала, отвътре се показа човешки крак. Морякът разтвори стените на стомаха. Пред удивените очи на моряците се показа мъж, свит като ембрион.. Двама моряци хванаха човека за глезените и издърпаха отпуснатото му тяло върху палубата. Главата на мъжа беше покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Помощник-капитанът грабна едно ведро с вода и го плисна върху непознатия.
– Ама, това е Кейлъб! – извика той. – Новобранецът!
Устните на Кейлъб се помръднаха, но не се чу и звук.
Добс наблюдаваше отдалече извличането на китовата мас. Той се приближи и за момент се вторачи в Кейлъб. После нареди на моряците да го пренесат в неговата каюта. Сложиха младежа да легне на койката на капитана, свалиха изцапаните му със слуз дрехи и го завиха с одеяла.
– Господи, никога не съм виждал подобно нещо! – измърмори помощник-капитанът.
Красивият осемнайсетгодишен младеж се беше превърнал в побелял осемдесетгодишен старец. Кожата му беше бяла като платно. Дантела от бръчки покриваше ръцете и лицето му, сякаш дни наред беше преседял във вода. Косите му приличаха на паяжинни нишки.
Добс докосна внимателно ръката на Кейлъб. Очакваше да е ледено-студена като на труп.
– Момчето гори! – прошепна удивено той.
По съвместителство и корабен лекар, Добс обви тялото на Кейлъб с мокри кърпи, за да свали температурата. От едно черно кожено куфарче извади стъкленица с патентовано лекарство, съдържащо силна доза опиум и капна няколко капки в гърлото на момчето. То не спираше да бълнува. Но след известно време се успокои и потъна в дълбок сън. Спа повече от двайсет и четири часа. Когато най-после отвори очи, видя капитана да седи зад писалището си и да попълва бордовия дневник.
– Къде съм? – пророни Кейлъб през сухите си, напукани устни.
– В моята койка – отвърна Добс – и това никак не ми харесва.
– Съжалявам, сър! – Кейлъб присви очи. – Сънувах, че съм умрял и съм отишъл в ада.
– Де тоз късмет, момче. Изглежда, че кашалота е обичал да похапва фермерчета. Извадихме те от стомаха му.
Кейлъб си спомни кръглото око на кита, спомни си как полита във въздуха, как маха с ръце и крака и накрая силната болка от удара във водата. Спомни си как се придвижва в тъмен, еластичен проход и се опитва да диша тежкия, влажен въздух. Топлината беше непоносима... После не си спомняше нищо.
Върху бледото му, набръчкано лице се изписа ужас.
– Китът ме изяде!
Капитанът кимна.
– Ще наредя на готвача да ти донесе супа. После се връщаш обратно на палубата.
Капитанът размисли и позволи на Кейлъб да остане в каютата му, докато не прибраха цялата китова мас в бъчвите. После извика всички моряци на палубата. Похвали ги за добрата работа и добави:
– Всички знаете, че китът погълна младока като Йона2 от Библията. Щастлив съм да ви съобщя, че Кейлъб скоро ще се върне към задълженията си. Ще му удържа от заплатата за изгубеното време. На този кораб само мъртъвците имат право да кръшкат от работа.
Думите му предизвикаха одобрителни възгласи сред моряците.
Добс вдигна ръка, за да въдвори тишина и продъжи:
– А сега, мъже, искам да ви предупредя, че младият Кейлъб не изглежда така, както си го спомняте. Ужасните сокове от вътрешностите на кита са направили кожата му по-бяла от варена ряпа. – Капитанът погледна строго екипажа. – Няма да позволя на никого да се присмива да чуждото нещастие! Това е всичко!
Корабните офицери помогнаха на Кейлъб да се качи на палубата. Капитанът го накара да свали парчето плат, което покриваше главата и лицето му като монашеска качулка. Моряците ахнаха.
– Огледайте хубаво нашия Йона, за да имате какво да разказвате на внуците си – каза капитанът. – Под бялата си кожа той не е по-различен от всички нас. А сега на работа – да хванем още китове!
Капитанът нарочно нарече Кейлъб пред всички Йона (на морски език така наричаха моряк, който носи лош късмет), като се надяваше, че по този начин ще намали пословичната суеверност на моряците и те няма да подхвърлят тайно и злобно това име зад гърба на младежа, нито пък ще губят твърде много време да го сравняват с библейския герой, погълнат от огромна риба. Въпреки това няколко моряци тихичко предложиха да хвърлят Кейлъб зад борда. За щастие, всички бяха твърде заети, за да се занимават с това. Пустото доскоро море сега гъмжеше от китове. Нямаше съмнение, че късметът на кораба се беше обърнал. Сякаш „Принцес” се превърна в магнит за китовете в океана.