— Хенри, кафе!
Ето го, обгарящо и ароматно. Кафе! Приятният аромат на щастието, пропито от печална горчивина, аромат на цветя, пропит от тъгата на увяхващи листа.
— Идвам, Мефисто.
… Какви влажни пътечки, как ласкаво докосват листата моите бузи — прохладни и влажни са техните длани. Така докосват хладни ръце сплитащите се струи на дълбочините. Те спокойно лягат в покоя на пясъка на дъното, пясък мек, златист. А ето и стълбата, водеща надолу, и перилата, излишни за привикнал човек.
Свети луна и всичко се вижда. Мислил ли съм аз, че от Мефисто ще израсне чудовище? А мислил ли е Райт за бомбардировачите „Либърейтър“?
Кох — за бацилите в бомбите?
Бейкън за картечницата? Мислил ли е сър Ръдърфорд за водородната бомба?
… Водата е черна, тя се движи, отразявайки луната, и блести мазно. Колко тайни има в нея още. Не можеш да ги обхванеш.
И всичко е пропито от очакване и страх. Тръпки в ръцете, под сърцето. И всичко трепере наоколо. Прощавай, вкусно кафе на Хенри.
Прощавай, мое богатство и свобода голяма, подарена ми от него. Благодаря ти за нея, татко! Ти беше добър, добре ръководеше търговските работи.
— Мефисто, аз чака-а-а а-а-м!
Звукът се понесе, отрази се и потъна във водата. Тя мълчеше. Старецът се прегърби, взирайки се във водата. Започна да му се струва, че няма нищо и нищо няма да се случи. Той се прозина от напрежение и си помисли, че утрешният ден ще бъде топъл. За това и не забеляза веднага промяната, а като я видя, замря, притиснал ръка към гърдите си към сърцето.
Водата още мълчеше, но в нея, сред пълзящите лунни отблясъци, сред разтерзаната лунна плът ставаше нещо. Ето помръдна се. Лунните отблясъци се раздвижиха.
Отблясъците запълзяха по-бързо, като медни ивици изскочиха летящи риби, изчезна бялата запетайка на рибарската лодка.
И изведнъж морето закипя и се разпени. Мярнаха се бързо въртящи се кръгове и се понесоха към брега. Те се разгънаха и се изправиха като гора от ръце-пипала.
Пипалата паднаха върху боровете, впиха се в тях. Стволовете трещяха и се чупеха, гърмяха и се свличаха камъни, ревеше спускащият се поток вода. От чернотата изплува огромното тяло на каракен — огромно и черно, като потънал кораб. Дойде Мефисто.
Светнаха огромните като колела фосфоресциращи очи и Мефисто започна да се прибира във водата. Тялото изчезваше, но гневните очи още светеха. Пипалата, паднали на брега, запълзяха обратно.
Старецът стоеше, както преди, притиснал и двете ръце към гръдта си. В нея лежеше нещо остро. То пробождаше гърдите и не му даваше да диша. Той не можеше да се помръдне и не се помръдна дори тогава, когато, черно и дебело, по-дебело от бор, пропълзя покрай него пипалото на Мефисто. В слепия си път то ловеше със смукалата си камъни, дъски и лодки — всичко, което му попаднеше. И като малък камък, без и да забележи, то подхвана бащата. Отново блеснаха очите и по водата премина тръпка — Мефисто се прибираше в океана.
… На брега се мяркаха огньове и дребните сенки на хората. И се носеха слабите им викове.