Младата госпожа я слушаше с усмивка. Говореше отличен френски със съвсем лек акцент, който й придаваше чар. В единайсет без шест-седем минути тя продължаваше да се усмихва на детето, което, без да ще, си беше хвърлило пясък в очите. После като че се загледа внезапно в нещо по авеню „Трюден“. Поколеба се, после стана и каза възбудено:
— Ще можете ли да го наглеждате за една минутка? Веднага се връщам.
В първия момент госпожа Мегре не бе особено изненадана. Безпокоеше се единствено за определения час при зъболекаря и й се искаше майката да се върне навреме. Но от деликатност не се бе обърнала да види накъде се запътва.
Момченцето не беше забелязало нищо. То продължаваше да си играе, клекнало, като пълнеше с камъчета червената си кофичка и веднага след това ги изсипваше. А после започваше отначало, без да му омръзва.
Госпожа Мегре не носеше часовник. Беше развален от години, но тя никога не се сещаше да го занесе при часовникаря. Някакъв старец дойде и седна на пейката. Сигурно беше от квартала, понеже вече го беше виждала.
— Бихте ли ми казали колко е часът, господине?
Вероятно и той нямаше часовник, понеже й отвърна лаконично:
— Трябва да е към единайсет.
На прозореца на зъболекаря вече не се виждаше главата на предишния пациент. Госпожа Мегре започваше да се тревожи. Неудобно й беше, че трябва да кара доктор Флореско да чака. Беше толкова мил и внимателен, а търпението му никога не се изчерпваше.
Тя огледа внимателно малкия парк, но никъде не видя младата госпожа с бялата шапка. Дали пък не й беше прилошало? Или пък може би беше забелязала някого, с когото трябваше да поговори?
Госпожа Мегре забеляза един полицай да минава през парка и стана, за да го попита точно колко е часът. Наистина, вече беше единайсет.
Госпожата не се връщаше, а времето минаваше. Детето беше вдигнало очи към пейката и беше разбрало, че майка му я няма, но, изглежда, не се разтревожи.
Ех! Само да можеше по някакъв начин да предупреди зъболекаря! Трябваше да пресече улицата и да изкачи три етажа. Замалко да помоли на свой ред стария господин да наглежда хлапето, колкото да отиде да предупреди доктор Флореско. Обаче не посмя, стана и започна да се оглежда, все по-разтревожена.
Втория път, когато попита един минувач колко е часът, вече беше единайсет и двайсет. Старият господин си беше тръгнал. Само тя беше останала на пейката. Видя, че пациентът преди нея излиза от сградата на ъгъла и се запътва по посока на улица „Рош-шуар“.
Какво да прави? Дали не се беше случило нещо лошо на младата госпожа? Ако я беше бутнала кола, щяха да се съберат хора, щеше да има някакво движение. Вероятно детето щеше да започне вече да плаче?
Беше изпаднала в комично положение. Мегре сигурно пак щеше да й се подиграва. След малко щеше да се обади на зъболекаря, за да се извини. Дали щеше да посмее да му разкаже какво всъщност се бе случило?
Отведнъж й стана много топло от притеснение.
— Как се казваш? — попита тя детето.
Обаче то само я погледна с тъмните си очи, без да отговори.
— Знаеш ли къде живееш?
Но детето не я слушаше. На госпожа Мегре вече й беше хрумвало, че то не разбира френски.
— Извинете, господине, бихте ли ми казали колко е часът?
— Дванайсет без двайсет и две минути, госпожо.
Но майката все не се връщаше. И в дванайсет, когато сирените в квартала започнаха да свирят, а бояджиите нахлуха в съседния бар, тя все още не се беше върнала.
Доктор Флореско излезе от сградата и седна на волана на малък черен автомобил, а тя пак не посмя да остави хлапето, за да отиде да му се извини.
Сега пък се притесняваше за кокошката, която беше сложила на огъня. Мегре й беше казал, че най-вероятно ще се върне за обяд към един часа.
Не беше ли най-добре да съобщи в полицията? Но за да направи това, също трябваше да се отдалечи от парка. Ако отведе детето, а майката междувременно се върне, сигурно ще се побърка от тревога. Не можеше и да остави дете на две години само насред парка, само на две крачки от автобусите и автомобилите, които непрекъснато преминаваха по улицата.
— Извинете, господине, бихте ли ми казали колко е часът?
— Дванайсет и половина.
Кокошката сигурно започваше да загаря, а Мегре щеше да се върне всеки момент вкъщи. За първи път от толкова години, откакто бяха женени, тя нямаше да си бъде у дома, когато той се върне.