И преди всичко Фернанд, която трябваше да се на-тика в арестантската кола!
IV
Когато се почука на вратата, Мегре, който току-що се бе избръснал, почистваше бръснача си. Беше 9 часът сутринта. От 8 часа беше буден: но — нещо, което му се случваше рядко — бе стоял дълго в леглото, да гледа полегатите слънчеви лъчи и да слуша шумовете на града.
— Влезте! — извика той.
И сръбна глътка студено кафе, останало на дъното на чашата му. Стъпките на Филип се поколебаха в стаята, най-после стигнаха до тоалетната.
— Добър ден, синко.
— Добър ден, свако.
Само по гласа Мегре разбра, че работата върви зле. Той закопча ризата си и вдигна глава към своя племенник, който беше със зачервени клепачи и подпухнали ноздри като плакало дете.
— Какво става?
— Арестуват ме!
Филип изрече това с такъв тон и по такъв начин, както би съобщил: „Разстрелват ме след пет минути.“
Същевременно той подаваше един вестник, на който Мегре хвърли поглед, продължавайки да се облича:
„Въпреки отричането на инспектор Филип Лауер, съдия-следователят Гастамбид е решил да го постави под арест още тази сутрин.“
— „Екселсиор“ помества снимката ми на първа страница — добави трагично Филип.
Свако му не каза нищо. Нямаше какво да се каже. С тиранти върху бедрата, бос по пантофи, той сновете назад-напред, огрян от слънцето, и търсеше лулата си, после тютюна и накрая кутията кибрит.
— Не мина ли оттам тази сутрин?
— Аз идвам от улица „Де Дам“. Прочетох вестника, докато пиех кафето си с кифла на булевард „Де Батиньол“.
Беше чудна утрин. Въздухът беше свеж, слънцето — сияйно, парижкото гъмжило — напрегнато и живо като буен балет. Мегре открехна прозореца и в стаята нахлу грохотът на кейовете и блесна бавното течение на Сена.
— Е, трябва да отидеш там, момчето ми! Какво да ти кажа?
Все пак той не искаше да се разчувствува заради този хлапак, който се бе отказал от свежата долина сред Вогезите, за да я замени с коридорите на криминалната полиция!
— Разбира се, няма да те глезят като у вас!
Майка му беше сестра на госпожа Мегре и това е всичко. Къщата им не беше къща, а същински инкубатор: „Филип ще се прибере… Филип ще огладнее… Изгладени ли са ризите на Филип?…“
И ястия, готвени на слаб огън, кремове, ликьори домашно производство! И стръкчета лавандула в скрина с бельото!
— Има и още нещо — каза Филип, докато свако му нагласяше подвижната си яка. — Снощи ходих във „Флория“.
— Естествено!
— Защо да е естествено?
— Защото те посъветвах да не ходиш там. Каква глупост си направил?
— Никаква. Побъбрих с онова момиче, Фернанд, нали я знаете. Тя ми даде да разбера, че работи с вас и че имала да изпълнява не знам каква си задача в бистрото на ъгъла на улица „Дьо Дуе“. Когато си тръгвах, я проследих машинално. Беше по пътя ми. Обаче на излизане от бистрото я спряха инспекторите от нравствената полиция и я накараха да се качи в полицейската кола.
— Обзалагам се, че си се намесил!
Филип наведе глава.
— Какво ти отговориха?
— Че знаят добре какво вършат.
— А сега бягай — въздъхна Мегре, който търсеше вратовръзката си. — Не се безпокой.
Той сложи ръце на раменете му, целуна го по двете бузи и за да свърши с тази сцена, изведнъж се престори на много зает. Едва когато вратата се отвори и затвори отново, повдигна глава, прегърби се и измърмори няколко неясни срички.
Щом се озова на кейовете, първата му работа бе да купи „Екселсиор“ от една будка и да погледне снимката, която беше поместена наистина на първа страница с текста:
„Инспектор Филип Лауер, обвинен, че е убил Пепито Палестрино, когото е бил натоварен да следи.“
Мегре крачеше бавно по Пон-Ньоф. Снощи не бе стъпвал във „Флория“, а се бе въртял около дома на Кажо на улица „Де Батиньол“. Това беше доходна къща отпреди петдесет години, като повечето къщи в квартала. Коридорът и стълбището бяха лошо осветени. Забелязваха се тъжни и мрачни апартаменти, прозорци с мръсни пердета, мебели с избеляло кадифе.
Апартаментът на Кажо се намираше на мецанина. В този час той беше пуст и Мегре влезе в къщата като свой, изкачи се до четвъртия етаж, после слезе обратно.
На вратата на Нотариуса имаше секретна брава, иначе комисарят може би щеше да се изкуши. Когато мина край портиерската стаичка, портиерката, която бе прилепила лице о стъклото, дълго го наблюдава.
Какво би могло да се направи? Мегре прекоси пеш почти цял Париж с ръце в джобовете, дъвчейки и предъвквайки едни и същи мисли.