Само че Кажо беше опасен подлец. Той имаше приятели, връзки. И главното, умееше да се отбранява. Разбира се, някой ден щяха да го пипнат. Държаха го под око. Дори бяха проверили алибито му и следствието продължаваше добросъвестно.
Но не биваше да се стига до престараване! Особено от страна на Мегре, с манията му да се завира навсякъде.
Той бе стигнал до малкия павиран двор, където нещастни хора чакаха пред съда за малолетни. Въпреки Слънцето беше хладно и на сянка, между паветата, се задържаше ситен скреж.
— Какъв глупак е Филип! — изръмжа Мегре, който се поболяваше от яд заради него.
Защото знаеше много добре, че се върти в кръг като кон в цирк. Не беше нужно да има някаква гениална идея; в полицейската работа от гениални идеи няма полза. Не беше нужно да се открие и някаква сензационна следа, нито някакъв знак, убягнал от погледа на всички.
Въпросът стоеше по-просто и по-банално. Кажо бе убил или наредил да убият Пепито. Трябваше Кажо да бъде принуден да каже най-после:
— Вярно е!
Сега Мегре се шляеше из кейовете, близо до плаващата пералня; той нямаше право да накара Нотариуса да се яви в определен кабинет, да го затвори там за няколко часа и да му повтаря сто пъти един и същ въпрос, да го тормози, ако трябва, за да му скъса нервите.
Не можеше също да призове келнера от кафенето, собственика на бистрото и другите, които всяка вечер играеха белот на сто метра от „Флория“.
Едва бе успял да използува Фернанд и буквално му я бяха конфискували.
Стигна до „Халбата на Пон-Ньоф“, отвори стъклената й врата, ръкува се с Люка, седнал до тезгяха.
— Как е, шефе?
Люка го наричаше винаги „шеф“, като спомен от времето, когато работеха заедно.
— Лошо! — отвърна Мегре. — Трудно е, нали?
Не беше трудно. Беше трагично без величие.
— Старея! Може би ми се отразява животът на село?
— Какво ще пиете?
— Е, добре, едно перно!
Той каза това, като че хвърляше предизвикателство. Спомняше си, че бе обещал да пише на жена си, но нямаше смелост да го стори.
— Не мога ли да ви помогна?
Люка беше любопитен добряк, винаги лошо облечен, а на всичко отгоре и лошо сложен физически, който нямаше нито жена, нито семейство. Погледът на Мегре блуждаеше из помещението, което започваше да се пълни, и стана нужда да присвие очи, когато се обърна към прозореца, откъдето се лееше слънце.
— Работил ли си досега с Филип?
— Два-три пъти.
— Много неприятно ли беше?
— Някои го гледаха накриво, понеже не казваше нищо особено. Нали знаете, че е срамежлив. Задържан ли е?
— Наздраве.
Люка се безпокоеше, като виждаше Мегре толкова затворен.
— Какво ще правите, шефе?
— Виж, на теб мога да ти кажа. Ще направя всичко, което е необходимо. Разбираш ли? По-добре някой да го знае. Така че, ако се случи нещо…
Той обърса уста с опакото на ръката си и почука по масата с една монета, за да повика келнера.
— Недейте! Аз черпя.
— Щом желаеш. Аз ще черпя, когато всичко свърши. Довиждане, Люка.
— Довиждане, шефе.
Ръката на Люка се задържа за секунда в грапавата ръка на Мегре.
— Слушайте, все пак се пазете!
А Мегре, прав, произнесе високо:
— Страхливците ме отвращават!
И се отдалечи съвсем сам, пеш. Имаше време, защото не знаеше дори къде отива.
V
Когато Мегре отвори вратата на „Табак Фонтен“ към един и половина часа, собственикът на бара, който току-що бе станал, слизаше бавно по витата стълба, която започваше от задното помещение.
Той беше по-нисък, но набит и пълен като комисаря. В този момент миришеше още на клозет: косата му беше напоена с одеколон, а под ушите му бяха останали следи от талк. Не носеше нито сако, нито подвижна яка. Ризата му беше ослепително бяла, леко колосана, с увиснало копче за яка.
Когато се озова зад тезгяха, той изблъска небрежно келнера с ръка, сграбчи бутилка бяло вино и чаша, смеси виното с минерална вода и като отметна глава назад, си изплакна гърлото.
По това време имаше почти само приходящи клиенти, които се отбиваха да изпият набързо по едно кафе. Мегре бе седнал сам до прозореца, а съдържа-телят, без да го забелязва, си върза синя престилка и се обърна към едно русо момиче, което беше на касата и продаваше тютюн.
Той не й каза нищо повече, отколкото на келнера, отвори маркиращата каса, провери едно тефтерче и накрая се протегна, окончателно събуден. Работният му ден започваше и първото нещо, което забеляза при огледа на заведението си, беше Мегре, който го гледаше невъзмутимо.
Те не бяха се срещали досега Все пак съдържателят присви гъстите си черни вежди. Изглежда, че ровеше в паметта си, но не намираше нищо и се мръщеше. А не знаеше, че присъствието на невъзмутимия клиент щеше да трае цели дванадесет часа!