Най-напред Мегре се приближи до касата и попита младото момиче:
— Имате ли телефонен жетон?
Кабината се намираше в десния ъгъл на кафенето. Тя се затваряше само с врата от матово стъкло и Мегре, който усещаше, че съдържателят го дебне, завъртя силно шайбата, за да чуе сигнала „свободно“. Но същевременно с другата ръка, в която държеше ножче, отряза жицата на мястото, където тя влизаше в пода, и то по такъв начин, че да не се забележи прекъсването на връзката.
— Ало!… Ало!… — крещеше той.
Излезе с изражението на ядосан човек.
— Повреден ли е телефонът ви?
Съдържателят погледна касиерката, която се учуди.
— Преди няколко минути още работеше. Люсиен телефонира за кифли. Нали, Люсиен?
— Само преди четвърт час — потвърди келнерът. Съдържателят още не подозираше нищо, но все пак наблюдаваше Мегре скришом. Той влезе в кабината, опита се да установи връзка, упорствува цели десет минути, без да забележи отрязаната жица.
Мегре, безразличен, се бе върнал на мястото си и бе поръчал една бира. Той се запасяваше с търпение. Знаеше, че може с часове да седи на същия този стол, пред тази еднокрака кръгла масичка — имитация на махагон, и да гледа калаения бар и стъклената каса, където младото момиче продаваше тютюн и цигари.
На излизане от кабината собственикът затвори вратата с ритник, отиде до прага на кафенето и вдъхна за малко уличния въздух. Той беше съвсем близо до Мегре, който не го изпущаше от очи, и като усети най-после този впит в него поглед, се обърна бързо.
Комисарят не мигна. Като клиент, който се готви да си тръгне, той не бе свалил пардесюто и шапката си.
— Люсиен! Тичай у съседа да телефонираш да дойдат да поправят апарата.
Келнерът излезе бежешком с мръсна кърпа в ръка, а собственикът обслужи сам двама зидари, които влязоха, смешно омазани едва ли не с равномерен пласт гипс.
Съмненията на кръчмаря продължиха може би още десет минути. Когато Люсиен съобщи, че техникът ще дойде чак на другия ден, съдържателят се обърна отново към Мегре и промърмори през зъби:
— Мръсник!
Това можеше да се отнася за отсъствуващия техник, но все пак голяма част от ругатнята беше адресирана към консуматора, в чието лице човекът най-после позна полицая.
Часът беше два и половина, а това беше само началото на една нескончаема комедия, която никой не забеляза. Съдържателят се казваше Луи. Клиенти, които го познаваха, идваха да му стиснат ръката и разменяха някоя и друга дума с него. Луи рядко обслужваше лично. Повече време стоеше настрана, зад тезгяха, между келнера и продавачката на цигари.
И наблюдаваше скришом Мегре над главите на другите. И той като него беше невъзмутим. Това би се сторило смешно, защото и двамата бяха набити, пълни и тромави и се преструваха на равнодушни.
А и нито единият, нито другият беше глупав. Луи знаеше много добре какво прави, когато отвреме-навреме хвърляше поглед към стъклената врата, със страх, че ще види да пристига определена личност.
В този час улица „Фонтен“ живееше обикновения живот на всяка парижка улица. Срещу бара имаше италианска бакалница, където домакините от квартала идваха да пазаруват.
— Келнер! Един калвадос.
Касиерката беше колкото руса, толкова и вяла и гледаше Мегре с растящо учудване. Що се отнася до келнера, той бе подушил нещо, но не знаеше точно какво и отвреме-навреме смигаше на съдържателя.
Беше малко след 3 часа, когато до тротоара спря голяма кола със светла каросерия. От нея слезе висок, още млад брюнет с продълговат белег на лявата буза, влезе в бара и протегна ръка над тезгяха.
— Здравей, Луи.
— Здравей, Йожен.
Мегре виждаше Луи откъм лицето, а новодошлия — в огледалото.
— Една ментовка с вода, Люсиен. Бързо!
Той беше един от играчите на белот и без съмнение съдържателят на заведение в Безие, за когото Фернанд бе говорила. Носеше копринено бельо, а дрехите му бяха добре скроени. От него също лъхаше на лек парфюм.
— Видя ли се с…
Той не довърши фразата. Люсиен му бе дал да разбере, че някой подслушва, и изведнъж Йожен също се загледа в Мегре в огледалото.
— Хм! Един сифон с лед, Люсиен.
Той взе цигара от една табакера с инициали и я запали със запалка.
— Хубаво време, а!
Говореше съдържателят, иронично, и продължаваше да наблюдава Мегре.
— Хубаво време, да. Но при теб има някаква особена миризма.
— Каква миризма?
— Вони на изгоряло.
Двамата се изсмяха гръмогласно, докато Мегре вдъхваше вяло дима на лулата си.