— Ще се видим скоро, нали? — запита Йожен, подавайки му отново ръка.
Той искаше да разбере дали ще се съберат пак, както обикновено.
— Скоро.
Този разговор бе окуражил Луи, защото той грабна един мръсен парцал и се приближи до Мегре с подигравателна усмивка.
— Ще позволите ли?
И обърса масичката така несръчно, че прекатури чашата, чието съдържание се разля по панталоните на комисаря.
— Люсиен! Донеси друга чаша на този господин.
И за извинение:
— Знайте, че няма да плащате допълнително!
Мегре също се усмихваше бегло.
В 5 часа запалиха лампите, но беше още достатъчно светло навън, за да се различават клиентите в момента, когато пресичаха тротоара и протягаха ръка към дръжката на вратата.
Когато Жозеф Одиа пристигна така, Луи и Мегре се спогледаха, сякаш се бяха наговорили и от този момент като че ли си размениха дълги изповеди. Нямаше нужда да говорят нито за „Флория“, нито за Пепито, нито за Кажо.
Мегре знаеше, а другият знаеше, че той знае.
— Здравей, Луи!
Одиа беше дребен човечец, облечен целият в черно, с леко изкривен нос и много подвижни зеници. Когато стигна до тезгяха, той подаде ръка на касиерката с думите:
— Добър ден, красавице!
После — на Люсиен:
— Едно малко перно, младежо.
Говореше много. С неизменния вид на артист по време на представление. Но не беше нужно Мегре да го наблюдава дълго, за да прозре под външния му вид скрито безпокойство. Впрочем Одиа имаше тик. Щом усмивката изчезнеше от устните му, той автоматически си я възвръщаше с усилие.
— Още никой ли не е дошъл?
Кафенето беше празно. Имаше само двама клиенти, изправени до бара.
— Йожен намина.
Съдържателят започна наново сцената, която вече бе изиграл, като посочи Мегре на Одиа. Последният, не толкова дипломатичен, колкото Йожен, се обърна бързо, погледна Мегре в очите и се изхрачи на пода.
— А нещо друго?… — запита той тогава.
— Нищо. Спечели ли?
— Вятър работа! Подсказаха ми нещо, но ударих на камък. На третия тур, когато имах шансове, конят засече на старта. Дай ми пакет цигари, красавице.
Не го сдържаше на едно място, пристъпяше от крак на крак, движеше ръце и глава.
— Може ли да се обадя по телефона?
— Невъзможно. Господинът там повреди апарата.
Още един поглед на Луи към Мегре.
Борбата беше открита. Одиа не бе спокоен. Той се страхуваше да не направи някакъв гаф, защото не знаеше какво е станало преди пристигането му.
— Ще се съберем ли тази вечер?
— Както винаги!
Келнерът от кафенето изпи своето перно и си отиде. Луи пък се настани на съседната до Мегре маса, където му поднесоха топло ядене, което келнерът бе приготвил на котлона в офиса.
— Келнер! — повика комисарят.
— Идвам! Девет франка и седемдесет и пет…
— Донесете ми два сандвича с шунка и една бира. Луи ядеше претоплено кисело зеле, гарнирано с две апетитни наденички.
— Намира ли се още шунка, господин Луи?
— Трябва да има едно старо парче в хладилника.
Той ядеше шумно, с пресилено груби движения. На Мегре сервираха два сухи и спаружени сандвича, но той се престори, че не забелязва това.
— Келнер, горчица…
— Няма.
Следващите два часа изтекоха по-бързо, защото барът се напълни с минувачи, които си пиеха аперитива. Съдържателят благоволяваше да обслужва лично. Вратата се отваряше и затваряше непрекъснато, като всеки път до Мегре стигаше студеното въздушно течение.
Навън започваше да замръзва. Известно време минаващите автобуси бяха претъпкани с хора, накацали по стъпалата. После малко по малко улицата опустя. След шума в седем часа вечерта настъпи неочаквано затишие, предвестник па толкова различното вечерно оживление.
Най-мъчителният час беше от осем до девет. Нямаше вече никого. Келнерът се хранеше на свой ред. Русата касиерка бе заместена от една около четиридесетгодишна жена, която започна да сортира и подрежда на купчинки всички пари от чекмеджето на касата. Луи се бе качил в стаята си и когато се върна, си бе сложил вратовръзка и сако.
Жозеф Одиа се появи пръв няколко минути след девет часа, потърси Мегре с поглед и се насочи към Луи.
— Как е?
— Добре. Няма причина да не бъде добре, нали?
Но на Луи му липсваше следобедната живост. Уморен, той вече не гледаше Мегре със същата самоувереност. А дали и самият Мегре не беше обзет от известна умора? По принуда той пиеше всичко: бира, кафе, калвадос, вителска вода. На масичката се бяха натрупали седем-осем чаши, а трябваше да се налива още.
— Я гледай! Ето ги Йожен и приятеля му.
Светлосинята кола отново бе спряла до тротоара и двама мъже влязоха в бара, най-напред Йожен, облечен както следобед, после един по-млад човек, малко стеснителен, който се усмихваше на всички.