— А Оскар?
— Сигурно ще дойде.
Йожен смигна, сочейки Мегре, приближи се до две масички и взе сам червената покривка и жетоните в едно сандъче.
— Започваме ли?
С една дума всеки играеше комедията. Но Йожен и съдържателят водеха играта. Най-вече Йожен, който влизаше съвсем бодър в борбата. Той имаше блестящи зъби, непринудена веселост и жените навярно бяха луди по него.
— Тази вечер поне ще виждаме ясно! — каза той.
— Защо? — попита Одиа, който отначало все изоставаше от другите.
— Защото имаме чудесна свещ, гледай!
Свещта беше Мегре, който пушеше лулата си на по-малко от един метър от играчите.
Луи взе плочата и тебешира с ритуален жест. Обикновено той отбелязваше резултатите. Начерта колонките, написа инициалите на партньорите.
— Какво ще пиете? — попита келнерът.
Йожен присви очи, погледна чашата калвадос на Мегре и отговори:
— Като господина!
— Една вител-ягода — каза Одиа неловко.
Четвъртият имаше марсилски акцент и вероятно беше в Париж отскоро. Той подражаваше на Йожен, към когото, изглежда, изпитваше дълбоко възхищение.
— Значи ловът не е свършил, а, Луи?
Този път Луи пък не разбра.
— Отде да зная? Защо ми задаваш такъв въпрос?
— Защото мислех за зайците.
Това се отнасяше пак за Мегре. Обяснението дойде веднага, докато картите се раздаваха и всеки ги нареждаше ветрилообразно в лявата си ръка.
— Преди малко ходих да се видя с господина.
Това трябваше да се подразбира така: „Отидох да предупредя Кажо.“
Одиа вдигна бързо глава.
— Какво каза той?
Луи смръщи вежди, тъй като навярно сметна, че отиват твърде далеч.
— Умира от смях! Изглежда, че се чувствува като у дома си и подготвя малко празненство.
— Коз каро… Терца майорна… Важи ли?
— Кварта.
Личеше, че Йожен, свръхвъзбуден, не мисли за играта, а крои нови остроумия.
— Парижани — промърмори той внезапно — прекарват отпуските си на село, например край Лоара. Смешното е, че хората от Лоара идват да прекарват отпуските си в Париж.
Най-после! Той не бе устоял на изкушението да даде на Мегре да разбере, че е в течение на всичко. А Мегре продължаваше да пуши лулата си, като затопляше своя калвадос с шепа, преди да отпие глътка.
— Внимавай в играта си — отвърна Луи, който поглеждаше отвреме-навреме вратата с безпокойство.
— Коз… И пак коз. Двадесет от белот и десет от последна ръка…
Влезе някакъв тип, който приличаше на дребен търговец от Монмартр, седна, без да каже нищо, между Йожен и марсилския му приятел, малко встрани, и все така мълчаливо се ръкува с всички.
— Как е? — запита Луи.
Новодошлият отвори уста и от нея излезе тъничко гласче. Той бе загубил гласа си.
— Добре!
— Разбра ли? — кресна му Йожен в ухото, което показваше, че на всичко отгоре човекът беше и глух.
— Какво да разбера? — рече тъничкият глас.
Наложи се да му натиснат крака под масата. Най-после погледът на глухия попадна на Мегре, спря се продължително на него. Той се усмихна едва-едва.
— Разбрах.
— Коз спатия… Пас…
— Пас…
Улица „Фонтен“ бе започнала отново да живее. Светещите фирми бяха запалени и портиерите бяха заели местата си на тротоарите. Портиерът на „Флория“ дойде да си купи цигари, но никой не му обърна внимание.
— Коз купа…
На Мегре му беше топло. Цялото му тяло се бе схванало, но той не даваше да се разбере нищо, а изражението на лицето му остана същото, както когато в един и половина бе застанал на пост.
— Слушай! — подхвърли внезапно Йожен на своя съсед, който чуваше лошо и когото Мегре бе познал като собственик на публичен дом на улица „Дьо Прованс“.
— Как наричаш ключар, който не прави вече ключове?
Комичното в това положение се дължеше на обстоятелството, че Йожен трябваше да крещи, а другият отговаряше с ангелски глас:
— Ключар, който…? Не зная…
— Аз го наричам „едно голямо нищо“.
Той игра, прибра картите, игра пак.
— А ченге, което не е вече ченге?
Съседът му бе разбрал. Лицето му светна от радост, а гласът му беше още по-тъничък, когато произнесе:
— Едно голямо нищо!
Тогава всички прихнаха да се смеят, дори Одиа, чийто смях бе кратък. Нещо му пречеше да се отдаде на всеобщата веселост. Личеше, че е неспокоен въпреки присъствието на приятелите си. И не само Мегре беше причина за това.
— Леон! — подвикна той на нощния келнер. — Дай ми една ракия с вода.
— На ракия ли минаваш вече?
Йожен бе забелязал, че Одиа се страхува, и го наблюдаваше строго.
— Май по-добре ще бъде да не прекаляваш.