Някакъв наемател, буден заради монотонния монолог на Мегре, заудря по пода с крак. Комисарят бе свалил жилетката си, толкова беше топло.
— Дайте ми ром.
Имаше само една чаша — водната чаша, и двамата се редуваха да пият с нея, без да ги е много грижа за качеството на алкохола, който поглъщаха. Мегре се връщаше непрекъснато на думата си.
— Не искам много от теб. Признай само, че веднага след смъртта на Пепито Кажо е идвал да те търси в кафенето.
— Аз не знаех, че Пепито е мъртъв.
— Виждаш ли! Значи си бил в „Табак Фонтен“, като днес, с Йожен и с глухия дребосък, разбира се. Кажо влезе ли?
— Не!
— Тогава е почукал на прозореца. Трябва да имате уговорка за някакъв сигнал.
— Няма да кажа нищо.
В шест часа небето се проясни. По кея минаваха трамваи, а един влекач нададе такъв пронизителен писък със сирена, сякаш през нощта бе загубил лодките си.
Лицето на Мегре беше поруменяло като на Одиа, очите му също живнаха. Бутилката ром беше празна.
— Ще ти кажа като на приятел какво ще стане сега, когато знаят, че си дошъл тук и сме разговаряли. При първа възможност ще повторят нападението си и тоя път няма да те изпуснат. Какво рискуваш, ако говориш? Като предпазна мярка ще те подържат няколко дни в затвора. Когато бъде задържана цялата банда, ще те пуснат и всичко ще свърши.
Одиа слушаше внимателно. Като доказателство, че по принцип идеята не му беше противна, той промърмори сякаш на себе си:
— В това ми състояние имам право да постъпя в болничното отделение.
— Разбира се. А ти знаеш болничното отделение на затвора във Френ. Там е дори по-добре, отколкото в обикновена болница.
— Бихте ли погледнали дали коляното ми не се подува?
Мегре покорно развърза бинта. Коляното действително се бе подуло и Одиа, който много се страхуваше от всякакви болести, го опипа с безпокойство.
— Мислите ли, че няма да се наложи да отрежат крака ми?
— Обещавам ти, че до половин месец ще бъдеш излекуван. Ти имаш слабо възпаление на ставата.
— Аха!
Одиа се загледа в тавана и стоя така няколко минути. В една стая звънна будилник. Тихите стъпки на камериерите, които започваха работа, преминаха по коридорите, после на стълбището една четка заскърца без прекъсване по обувките.
— Реши ли?
— Не зная.
— Значи предпочиташ да отидеш в углавния съд с Кажо?
— Искам да пия вода.
Той правеше това нарочно. Не се усмихваше, ала личеше радостта му, че го обслужват.
— Водата е топла!
Мегре не протестираше. С тиранти на кръста той ходеше насам-натам и изпълняваше всичко, което раненият искаше от него. Хоризонтът порозовя. Слънчев лъч лизна стъклото на прозореца.
— Кой води следствието?
— Комисарят Амадийо и съдията Гастамбид.
— Свестни хора ли са?
— От най-свестните.
— Признайте, че за малко щях да се отърва! Как ме блъснаха?
— С лявата страна на колата.
— Йожен ли шофираше?
— Да. Марсилеца беше до него. Що за човек е той?
— Младок, който пристигна преди три месеца. Бил е в Барселона, но изглежда, че няма вече какво да прави там.
— Слушай, Одиа. Безсмислено е да си играем повече на криеница. Ще повикам такси. И двамата ще отидем в Дирекцията на полицията. В осем часа Амадийо ще пристигне и ти ще му кажеш всичко.
Мегре се прозяваше, толкова уморен, че с мъка произнасяше някои думи.
— Няма ли да ми отговориш?
— Е, хайде да вървим.
За няколко минути Мегре си изми лицето, направи си тоалета и поръча да донесат закуска за двама.
— Разбираш ли, при твоето положение има само едно място, където човек може да бъде спокоен. Това е затворът.
— Амадийо не е ли един висок, винаги блед, с дълги мустаци?
— Да.
— Нищо не ми говори!
Изгряващото слънце му навяваше мисълта за къщурката край Лоара и въдиците, които чакаха на дъното на лодката. Това се дължеше може би на умората, но за миг Мегре беше готов да зареже всичко. Той погледна Одиа с облещени очи, сякаш бе забравил какво правеше тук, прокара ръка по косата си.
— Как да се облека? Панталоните ми са скъсани.
Повикаха камериера, който се съгласи да им услужи с едни стари панталони. Одиа куцаше, пъшкаше, увиснал с цялата си тежест върху ръката на спътника си. Минаха през Пон-Ньоф с такси и вече с облекчение дишаха свежия утринен въздух. Един празен фургон излизаше от затвора, където бе докарал товар затворници.
— Ще успееш ли да се изкачиш по стълбата?
— Може би. Във всеки случай не искам носилка!
Бяха близо до целта. Сърцето на Мегре се стягаше от нетърпение. Таксито спря срещу номер 36. Преди да изведе Одиа от колата, комисарят плати таксата, повика униформения постови, за да го помоли за помощ.