Първата мисъл на Матос бе, че става дума за силна турбулентност. Не. Невъзможно. Няма никаква турбулентност. И въпреки това пътническият Стратън 797 се накланяше. Матос инстинктивно наклони изтребителя и отново взе кабината на прицел. Самолетът продължи да лети леко наклонен на една страна. Движението му бе плавно. Внимателно премислено. Преднамерено. Матос рязко се надигна на мястото си. Ръката му се спусна към бутона за радиовръзка.
— База! База! Тук е три-четири-седем. Пътническият Стратън завива. — Матос летеше зад въздушния лайнер, който извършваше плавен и широк завой. — Сега сочи на север. Продължава да завива. Наближава североизточно направление. Движи се с постоянна скорост. Виражът се осъществява при наклон от приблизително тридесет градуса. Височината и скоростта на полета остават непроменени. Матос не сваляше пръст от радиобутона, поради което не можеше да приема, а само предаваше наблюденията си върху маневрата на пътническия самолет.
Наклонът на пътническия Стратън започна да намалява. Пред погледа на Матос самолетът почти възвърна хоризонталното си положение. Изтребителят застана на около двадесет и пет ярда зад опашката на лайнера.
Като съдеше по плавните и симетрични движения на самолета, Матос стигна до заключението, че маневрата се контролира по електронен път. Само компютризираният автопилот можеше да осъществи толкова прецизен контрол върху движението на огромния лайнер. Матос продължи с доклада.
— База, самолетът продължава да лети на автопилот.
Той обаче знаеше, че този автопилот несъмнено се управлява от човешка ръка.
Матос погледна във визьора, а след това сведе очи към отворения механизъм за изстрелване на ракетата. Сякаш го виждаше за пръв път. О, Исусе!
Ръката му изтръпна и той осъзна, че натиска с все сила бутона, осигуряващ му радиовръзка с Нимитц. Съзнаваше обаче, че не може вечно да държи канала затворен за Слоун. Заговори отново, за да оправдае факта, че продължава да натиска бутона. Искаше още малко време за размисъл.
— Завоят е внимателно планиран и осъществен. Някой управлява този самолет — някой работи с автопилота. Мога да прелетя край кабината, за да се уверя визуално. — Отдръпна пръст от бутона.
— Не! — изкрещя Слоун. — Това е заповед. Продължавай да летиш зад самолета. Не прави нищо, с което би могъл да привлечеш вниманието към себе си. И не дръж ръката си постоянно върху бутона за радиовръзка. Не се опитвай да ме изолираш отново! Разбра ли?
Матос кимна почти покорно.
— Слушам. Съжалявам, аз бях просто… развълнуван и… сигурно съм стиснал силно командния лост… Край.
— Продължаваш ли да следиш радиоканалите?
Матос сведе поглед към страничната конзола. Оборудването за контрол върху радиоканалите работеше, но не бе засякло никакъв радиообмен.
— Следя ги. Не засичам радиообмен от Стратън на нормалните честоти.
— Добре, Питър. Следвай самолета до второ нареждане. Разбра ли заповедта?
— Разбрано, сър. Следвам самолета до второ нареждане.
— Край.
Матос облиза пресъхналите си устни и погледна към компаса. Неохотно протегна ръка към бутона за радиовръзка. Когато висшестоящ командир прекъсне радиовръзката с думата край, това е равносилно на: Не ми се обаждай, аз ще те потърся. Край на разговора. Матос обаче имаше какво да докладва.
— База?
Последва кратка пауза.
— Какво има, три-четири-седем?
— База, който и да е човекът, пилотиращ този самолет, той очевидно си разбира от работата. Пътническият Стратън лети със стабилни параметри. Новият му курс е на сто и двадесет градуса. Очевидно се връща към Калифорния.
Мълчанието, с което бе посрещнато съобщението му, сякаш продължи цяла вечност.
— Разбрано. Още нещо?
Матос не успя да разгадае какво се крие зад равнодушния коментар на Слоун. Запита се какви ли мисли минават през главата на капитана в този момент. Защо бяха решили, че всички хора на борда на онзи самолет са мъртви? Матос не можеше да не зададе този толкова очевиден въпрос.
— База, не разбирам заповедта. Защо трябва да летя далеч от кабината на пътническия лайнер?
Облегна се назад в нетърпеливо очакване на отговора.
Той дойде след цяла минута.
— Защото така заповядвам аз, лейтенант. — Гласът вече не звучеше равнодушно. Слоун продължи: — Всички ние сме затънали до шии в неприятности. Ако не искаш да прекараш остатъка от скапания си живот във военния затвор в Портсмаут, ще стоиш далеч от кабината. Предлагам ти, лейтенант, да помислиш върху въпроса си и да ми се обадиш, за да ми съобщиш отговора, когато си готов с него. Ясно ли е?