Матос кимна отново и се загледа в ръцете си, които стискаха контролния лост.
— Ясно, сър.
— Край!
Матос избута визьора за ръчно прицелване настрана и щракна предпазния капак върху копчето за изстрелващия механизъм. Облегна се назад в удобната седалка и се загледа надолу към самолета. От продължителното взиране погледът му се разфокусира. Той затвори очи, а след това се опита да изпразни съзнанието си. Изтри цялата странична информация, натрупала се в главата му, и се опита да се върне към началото — към мига, в който бе видял двете мишени върху радарния екран. Бавно започна да осъзнава какво цели Слоун. Сега вече разбираше съвсем ясно какво още ще поискат от него. Кажи си го, Питър, помисли си той. Убийство.
8.
Пътническият Стратън отново зае хоризонтално положение, усещането за увеличена гравитация в кабината намаля, а след това изчезна напълно.
Джон Бери се усмихна. Шарън Крендъл се усмихна в отговор.
— Направихме го! Джон, това беше страхотно! Много, много добре…
Бери не можа да сдържи смеха си.
— Добре. Добре, променихме курса. Механизмите на управление реагираха добре. Успяхме да направим завоя.
Усещаше, че широката усмивка продължава да стои като залепена на лицето му. Знаеше, че изглежда глупаво. Замисли се за кацането, което предстоеше, и усмивката му мигом помръкна. Помисли си, че летенето е като ходене по високо опънато въже. Една грешна стъпка и край! Няма възможност за повторни опити.
— Добре, хайде да им изпратим съобщение. — Протегна ръка и започна да пише.
ОТ ПОЛЕТ 52: ЗАВОЯТ ОСЪЩЕСТВЕН. КУРС НА 120 ГРАДУСА. ЧАКАМЕ УКАЗАНИЯ.
Натисна бутона за изпращане на съобщението. Звънецът, сигнализиращ за идващия отговор, се чу почти веднага.
ДО ПОЛЕТ 52: МНОГО ДОБРА РАБОТА. ЧАКАЙТЕ ИНСТРУКЦИИ. УСПОКОЙТЕ СЕ. ВСИЧКИ ТУК СЕ ТРУДИМ, ЗА ДА ВИ ВЪРНЕМ У ДОМА.
Бери кимна. Дом. Странна дума. Смисълът й се мени постоянно. Успокойте се, прочете той.
— Добре. Аз съм спокоен. А ти?
Шарън Крендъл кимна. Крадешком погледна Бери. Много добра работа. Този мъж беше изключително хладнокръвен. Способен. Повечето хора на негово място биха изпаднали в паника. Виждала бе мъже — от типа самоуверени мъжкари — да хленчат уплашено по време на електрическа буря. Наблюдавала бе цял отбор футболисти, докарани до истерия от силната турбулентност по време на полета им. Но не й Джон Бери. Един обикновен мъж, занимаващ се с търговска дейност, който от време на време пилотира самолета на компанията. А ето че бе проявил изумителна твърдост и мъжество. Държал се бе по-добре от нея самата и от Барбара. Помисли си, че много харесва Джон Бери.
— Искаш ли нещо за пиене? Чаша вода? Нещо по-силно?
— Не, благодаря.
Тя кимна. Тук несъмнено действаха твърде мощни и необичайни сили, с които би могла да си обясни привличането, което изпитва към него. Тя обаче съзнаваше, че той е мъж, когото би искала да познава дори и на земята.
— Ще се обадя на Барбара.
— Да. Тя би трябвало вече да идва насам. Звънни на някой от по-близките постове.
— Добре. — Шарън натисна бутона за телефонния пост по средата на пътническия салон.
Никой не отговори.
Шарън позвъни на всички постове, включително и на този в камбуза.
Бери погледна през рамо към салона и извика:
— Харолд? Повикай Барбара.
Стейн се наведе над стълбите и извика името й. След това се обърна към Бери и поклати отрицателно глава.
Бери протегна ръка към микрофона за вътрешно оповестяване, но се поколеба.
— Не. Така ще ги превъзбудя. — Нетърпеливо потропа с пръсти по щурвала. — Вероятно в момента се движи между два поста. Или пък слиза с асансьора към камбуза. Ще почакаме.
Погледна за миг Шарън Крендъл, а след това отново насочи очи напред. Ако тя беше малко по-възрастна… Защо мислеше за това точно в този момент? Не можеше да си обясни защо хората, изпаднали в кризисни ситуации, изведнъж започват да кроят дългосрочни планове за бъдещето. Баща му бе започнал да проектира градината си през зимата, през която умираше от рак.
— Шарън, какво ще правиш след това? Искам да кажа… ще продължиш ли да летиш?
Тя го погледна и го дари с широка усмивка.
— След като това свърши, Джон, ще си взема една седмица отпуск. Може би дори две. — Тя се разсмя, но в следващия миг изражението й отново стана сериозно.
— А след това ще се явя на работа като всеки друг път. Ако си преживял нещо страшно по време на полет, непременно трябва да полетиш отново. В противен случай целият ти живот оттам насетне ще се превърне в серия от бягства. Освен това, какво друго бих могла да работя на моята възраст? Кой друг ще ми плаща такава добра заплата? — Тя погледна към линията на хоризонта.