— Ами ти? Ще спреш ли да пилотираш онова малко самолетче на компанията? Каквото и да е то.
— Скаймастър. Не. Разбира се, че няма.
— Добре. — Тя се поколеба, а след това се наведе към него и постави ръка върху неговата. — Мислиш ли, че ще можеш да приземиш този самолет?
Бери я погледна право в очите. Изражението й и езикът на тялото й бяха кристално ясни и нямаха нищо общо със зададения въпрос. И въпреки това държанието й не беше нито нагло, нито пък безсрамно. Момичето просто му правеше искрено предложение. След няколко часа може би щяха да кацнат живи и здрави. Но по-вероятно бе да не успеят. Предложението й обаче не му се струваше неуместно.
— Ти ще ми помогнеш. Можем да приземим този самолет.
Почувства леко неудобство и чак се изчерви от докосването й и от внезапната интимност, установила се помежду им.
Шарън Крендъл се облегна назад и се загледа през страничния прозорец на кабината. Спомни си за последния си приятел, Ник, служител в отдела, в който комплектоваха екипажите. Връзката им бе белязана от скука и празнота. Секс и телевизия. Оказа се, че не ги свързва нищо важно и когато той я напусна, тя не изпита нито тъгата, нито пък пустотата, които изпълваха душата й в негово присъствие. Беше си отишъл така, както се бе и появил в живота й — незабелязано. Подобно на мрачен и сив следобед, преминаващ неусетно в непрогледна нощ. Тя обаче все още беше самотна.
— Защо всеки от нас не изпрати съобщение до някой близък човек на земята? — предложи тя. Веднага се запита до кого ще адресира собственото си послание. До майка си вероятно.
Бери се замисли върху идеята.
— Не — най-после отсече той. — Това би било твърде… мелодраматично. Не смяташ ли? Прекалено крайно. Все още разполагаме с достатъчно време. По-късно ще изпратим едно съобщение от всички нас. Ти на кого би искала?…
Тя напълно пренебрегна въпроса му.
— Съпругата ти сигурно е обезумяла от страх.
На Бери му хрумнаха няколко възможни отговора. Имам добра застраховка. Това би трябвало да успокои всичките й страхове. Или: Дженифър изпадна за последен път в състояние на безумен страх в деня, в който разбра, че е изгубила картата си за пазаруване от Блумингдейл. На глас обаче рече:
— Сигурен съм, че от авиокомпанията са информирали всички за случилото се.
— Точно така. — Шарън рязко смени темата. — Добре се справяш със самолета — с тон на познавач заключи тя. — Лостовете за управление са в изправност. А резервоарите ни са пълни до половината. — Кимна с глава към индикаторите за горивото.
— Да — отвърна Бери, спомнил си, че само преди десет минути той бе изтъкнал пред нея същите тези аргументи. — Вярно е. Наличното гориво би трябвало да е достатъчно. — Знаеше обаче, че насрещните ветрове и евентуална промяна в метеорологичните условия щяха да наклонят везните в техен ущърб. А що се отнася до контрола върху самолета, единственото, което Бери знаеше със сигурност, бе, че може да направи десен завой и да върне самолета в хоризонтално положение. Не знаеше дали ще може да направи ляв завой, да издигне самолета, или пък да го снижи. Крендъл продължи:
— Спомням си, че веднъж капитан Стюарт ми каза следното: Щом механизмите за управление работят и в резервоарите има достатъчно гориво, значи ситуацията не е безнадеждна.
— Вярно е — съгласи се Бери. Името на Стюарт го накара да погледне през рамо към салона. Двамата пилоти все още лежаха неподвижно близо до пианото в далечния край на салона. Бери се обърна напред и огледа навигационните прибори и автопилота. Всички показатели бяха стабилни. Той се изправи. — Отивам в салона да видя какво става.
— Добре.
— Наблюдавай уредите. Ако ти се стори, че нещо не е наред, извикай ме.
— Непременно.
— Ако иззвъни компютърната система…
— Ще те извикам.
— Добре. И наблюдавай внимателно автопилота. — Той се наведе над нея и небрежно постави дясната си ръка на рамото й. Протегна напред лявата си ръка. — Виждаш ли тази лампичка?
— Да.
— Това е лампата на автопилота. Ако светне жълто, извикай ме. Незабавно.
— Слушам. — Тя извърна глава към него и се усмихна.
Бери се изправи.
— Добре. Веднага се връщам. — Обърна се и излезе в салона.
Стюардесата, която бе обслужвала салона за развлечения, Тери О’Нийл, се разхождаше наоколо. На Бери това никак не му хареса. Привлекателната жена, седяща на канапето, бе разкопчала предпазния си колан и се взираше навън през прозореца. Другите трима мъже и една жена продължаваха да седят на канапето и да правят некоординирани, лишени от смисъл, движения с ръце. Един от мъжете бе разкопчал колана си и се опитваше безуспешно да се изправи.