Йоширо беше толкова потресена, че не можа дори да извика. Дали онази жена бе извършила самоубийство? Съмняваше се. Никой от пътниците не бе запазил достатъчно разсъдък за подобно действие. Сякаш за да потвърди предположенията й, един възрастен мъж запълзя към същата дупка в корпуса. Когато я наближи достатъчно, тялото му бе подхванато от силния въздушен поток, който го изхвърли навън. Йоширо видя тялото да се удря в крилото, преди да полети надолу. Тя рязко извърна глава и погледна напред към пътеката, която щеше да я отведе до относителната безопасност на стълбището.
Част от пътниците лежаха върху пътеката. Други стояха на групи, или се опитваха да се движат. Приличаха на кукли, които се щурат насам-натам, а телата им отскачаха при всеки сблъсък с изпречилите се на пътя им други безумци. Гледката беше кошмарна и Барбара Йоширо изпита усещането, че някаква струна, опъната до краен предел в душата й, всеки момент ще се скъса.
Барбара измина последните няколко фута по пътеката и стигна до купчината отломъци. Започна да пристъпва предпазливо по неравния под. На по-малко от петдесет фута пред нея се намираше синята пластмасова стена на кухненския бокс и тоалетните, а зад нея бе разположено витото стълбище.
Хората продължаваха да я бутат и да я заобикалят. Звуците, които издаваха, не приличаха на човешки. Кой знае защо стоновете и несвързаното им бръщолевене изведнъж прерасна в какофония от пронизителен вой, стенания и писъци. След това всичко утихна. След малко гласовете им пак се извисиха и целият цикъл се повтори отново. Тялото на Барбара потрепера неконтролируемо.
Наложи си да се вгледа в лицата на мъжете и жените, които се намираха най-близо до нея. Искаше да разбере дали те общуват по някакъв начин, дали все пак са в състояние да осъществят някаква форма на комуникация. Това щеше да й помогне да реагира по-адекватно на ситуацията. Повечето от лицата обаче не изразяваха нищо. Никакви емоции и интереси, никакви прояви на душевност. Божията искра бе напуснала телата на тези нещастници. Би й било по-лесно да забележи следи от разум в изражението на някоя маймуна, отколкото в окървавените лица, празните очи и зиналите, разлигавени уста на хората около нея.
Имаше обаче няколко души, които показваха признаци на някакъв интелект. Един млад мъж, облечен в син блейзър, я бе проследил, движейки се успоредно с нея по дясната пътека. В момента стоеше от другата страна на зловещата купчина, натрупана край голямата дупка, и се взираше в нея. Видя го да поглежда към дупката, а след това да се отдръпва настрана от нея, пробивайки си път сред хората наоколо. Изведнъж рязко спря и погледна надолу към краката си.
Барбара Йоширо проследи погледа му. Забеляза някакво куче сред боклуците. Кучето на слепеца. Златист ретрийвър. То седеше на пода, напъхало глава между две обърнати седалки. Ядеше нещо… Барбара притисна ръка към устата си.
— О, не! Господи, не!
Младият мъж внимателно заобиколи кучето. Барбара бе обхваната от силна паника. Коленете й започнаха да треперят. Зави й се свят. Сграбчи една изкривена алуминиева стойка, за да не падне. Кучето измъкна нещо от купа. Кост. Ребро.
— О! О! — Усети, че в гърлото й се надига ужасяващ писък и се опита да го потисне, но звукът излезе от устата й — дълъг и пронизителен вик, който заглъхна със сърцераздирателното:
— О, мили Боже!
Хората около нея се обърнаха по посока на звука. Младият мъж бързо тръгна към нея.
Барбара Йоширо побягна. Спъна се в обезобразените човешки тела и потрошените седалки и падна. Подът между двете дупки беше разбит и леко хлътнал надолу. Ръката й пропадна през пода, разделящ салона от багажното отделение под него. Тя рязко я дръпна, за да я извади, и поряза китката си. От раната бликна кръв. Кучето вдигна глава и изръмжа — странен звук, който много приличаше на човешко задавяне или кашляне. Барбара бързо се изправи. Младият мъж със синия блейзър се присегна към нея.
Преди инцидента Джордж Йейтс беше добродушен, сравнително добре възпитан младеж. Беше в отлична физическа кондиция. Всяка сутрин бягаше, гмуркаше се с акваланг, практикуваше йога, медитираше. Поради различни физиологични причини голяма част от двигателните му умения бяха останали непокътнати след декомпресията. Разреденият въздух обаче бе изтрил напълно културните и цивилизационни натрупвания на двадесет и четири годишния му живот и бе унищожил изцяло онази част от душата му, която самият Джордж Йейтс би дефинирал като суперего. Егото му също беше увредено, но част от него продължаваше да функционира. Центърът на удоволствието в мозъка на Джордж Йейтс, центровете на импулсивните желания и инстинктивните реакции, онази част от психиката му, приближаваща го до по-низшите форми на живот, бяха останали незасегнати и ръководеха поведението му.