Гърбът й се плъзгаше леко по пластмасовата стена. Напипа с ръка входа към кухненския бокс. Асансьорът. Приближи се до асансьора. Кръвта продължаваше да се процежда между стиснатите й пръсти, краката й трепереха от умора. Човешки лица и тела се промъкваха около нея, ноздрите й потръпваха от зловонието, което се разнасяше от тях. Стомахът й се разбунтува, устата й се напълни с жлъчен сок.
Рамото й се пъхна в отвора на вратата. Тя вложи малко повече сила и се промъкна навътре. Сега само лявото й рамо оставаше приковано към стената.
Тълпата изведнъж сякаш се раздели надве и Барбара видя мъжа със синия блейзър да се появява в пролуката. Погледна право към нея и се усмихна. Изглеждаше почти нормален и тя за миг си помисли, че би могла да го помоли за помощ. Веднага след това обаче си даде сметка, че не би могъл да е нормален. В отчаянието си и тя бе започнала да разсъждава ирационално. Мъжът пристъпи към нея.
Барбара политна назад към бокса и се вкопчи с ръце за рамката на вратата. Ритна с крака и уцели мъжа в слабините. Той извика от болка и ръмжащият звук, изтръгнал се от устата му, по безспорен начин й даде да разбере, че човекът не е с всичкия си.
Барбара протегна ръка към плъзгащата се врата и я затвори. Тя се изду под напора на телата от другата страна и поддаде почти веднага, но това все пак осигури на Барбара достатъчно време, за да се обърне към асансьора.
В тясното и късо помещение имаше двама мъже, които лижеха разлята храна направо от кухненските плотове. Тя бързо, но спокойно, мина край тях и влезе в отворения асансьор.
Барбара Йоширо протегна треперещата си ръка и затвори външната врата. След това отчаяно започна да натиска копчетата за управление на асансьора. Най-накрая вътрешната врата започна бавно да се затваря.
Външните врати изведнъж рязко се отвориха. Барбара се озова лице в лице с Джордж Йейтс. Преди да се е затворила вътрешната врата, Йейтс се плъзна в асансьора. Вратата се затвори зад него. Асансьорът тръгна надолу.
Барбара ухапа ръката си, за да не изпищи. По лицето й потекоха сълзи, в гърлото й се зароди изпълнен с ужас хленч. Мъжът не откъсваше поглед от нея. Започна да се притиска към нея. Барбара усети стегнатото му тяло, долови дъха му. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, погалиха бедрата, а след това и гърдите й.
Барбара отстъпи крачка назад към ъгъла на движещия се асансьор. Мъжът се притисна още по-силно към нея.
Асансьорът спря и вратите се отвориха към малкия, слабо осветен камбуз.
Джордж Йейтс я натисна с все сила за раменете и не я пусна, докато коленете й не се огънаха. Надвеси се над нея, сграбчи дългата й черна коса и придърпа главата й към слабините си.
Барбара се опита да се освободи и да се изправи.
— Не! Моля ви! Не! — Ръката й силно кървеше и тя се чувстваше много слаба и отпаднала.
— Оставете ме на мира. Моля ви. — Барбара вече плачеше с пълно гърло. — Моля ви, не ме наранявайте.
Всичко около нея сякаш бе започнало да се върти, малкото помещение като че ли притъмня още повече. Усети, че мъжът я дърпа за косата и я влачи напред. Барбара се простря на пода, опитвайки се да се престори на мъртва с надеждата, че ще го накара да изгуби интерес към нея.
Джордж Йейтс обаче все още проявяваше интерес. Много силен при това. От момента, в който я бе забелязал сред тълпата, от мига, в който инстинктите му бяха подсказали, че е по-различна от останалите… от този момент нататък единствената му мисъл бе да я настигне и да я подчини на нагона си. Всъщност той не би могъл да назове с думи нищо от онова, което го подтикваше към действие. Инстинктите му обаче бяха непокътнати. Обърна Барбара по гръб и коленичи над нея, притиснал тялото й между разтворените си колене.
Барбара сви коляно и го изрита в слабините.