— Защото не искам медиите да превърнат случилото се в цирково представление. Това тук не е долнопробна телевизионна драма. Онези простотии за правото на гражданите да бъдат информирани са точно това — простотии! Сигурен съм, че нито един проклет репортер или пък изпаднал в истерия роднина няма да допринесе по някакъв начин за разрешаването на проблема. Крайно време е някой да издигне глас в защита правото ни на уединение и секретност. Случилото се касае единствено Транс-Юнайтид и за нещастие федералното управление на авиацията. Ще ги информираме само след няколко минути. А по въпроса за изявлението за пресата ще ти кажа, че може да ни се наложим все пак да пуснем едно. Когато всичко приключи.
— Ед, единствената ми грижа в момента е да върна онзи самолет у дома — заяви Милър. — И пет пари не давам за лайната, които със сигурност ще се разхвърчат по-късно.
Джонсън се намръщи.
— А трябва. — После изведнъж потупа Милър по гърба. Съвсем навреме осъзна, че трябва да смени тона. — Прав си. Първата ни грижа е да върнем Полет 52 у дома. След това ще мислим за другите неща.
Милър се обърна и се приближи до картата на тихоокеанския район. Малката червена точица сред светлосините води на океана всъщност представляваше единственият шанс на тристата сериозно болни и ранени хора, които летяха към дома. Мисълта, че съдбата на тези хора се намира в ръцете на Едуард Джонсън, никак не му се понрави. Милър искрено се надяваше Джон Бери да се окаже изключително способен и проницателен човек.
Уейн Метц се бе разположил удобно в сребристото си беемве и пътуваше по дясната лента на Междущатска магистрала 280. Той започна да върти копчетата на дискплеъра и спря едва когато настрои по свой вкус звученето на песента на Бени @Гулдман Скок в един часа — любимото му парче от колекцията му от стари джазови изпълнения. Огледа се в огледалото за обратно виждане. Вчерашният тенисмач на открито бе подсилил тена му.
Мина край Балбоа парк и погледна часовника на таблото. Щеше да пристигне в Голд клъб в Сан Франциско навреме, за да успее да прегледа бележките си преди мача с Куентин Лайл. Вдигна очи към небето. Прекрасен юнски ден. Идеален за бизнес. Преди още да са достигнали деветата дупка, предприятията Лайл щяха да станат най-новия клиент на застрахователната компания. На последната дупка сигурно вече ще е получил и превозваческия бизнес на Лайл. Метц започна да припява заедно с музиката. Размислите му бяха прекъснати от натрапчивия звън на клетъчния му телефон, който лежеше на седалката до него. Той спря музиката и вдигна телефона.
— Да?
Гласът от другата страна леко заглъхваше.
— Господин Метц, обажда се Джуди. Току-що позвъниха от Транс-Юнайтид.
Той се намръщи.
— Продължавай.
— Някой си господин Евънс. Помоли да ви предам следното: Полет 52, осъществяван от самолет Стратън, е изпратил до Транс-Юнайтид съобщение, в което се казва, че самолетът е повреден. Господин Евънс обаче подчерта, че екипажът на самолета все още не е уточнил естеството на повредата и те смятат, че проблемът може да не се окаже много сериозен.
— Това ли е всичко?
— Да, сър.
— Проблемът не е много сериозен?
— Това бяха думите му.
— Изчакай така. — Той остави телефона в скута си и прехвърли наум различните алтернативи за действие. Нито една обаче не бе напълно задоволителна. Транс-Юнайтид бяха твърде важен клиент, за да се престори, че от офиса му не са могли да се свържат с него. Но пък от друга страна, Бенефишъл не застраховаше онова, което на жаргон наричаха корпуса — самия самолет. Те застраховаха единствено пътниците. Ако на борда няма пострадали, той беше в безопасност. Метц вдигна телефона. — Добре, ще им се обадя оттук. Може да се наложи да отида до летището. Обади се на господин Лайл в клуба. Кажи му, че може да закъснея. Неотложен ангажимент. Надявам се да се присъединя към него за деветата дупка. Може и по-рано. Постарай се да го убедиш, че въпросът наистина не търпи отлагане, но не споменавай Транс-Юнайтид. Запомни ли всичко? Ще ти звънна по-късно.
— Да, сър.
Метц затвори и сви по изхода към авеню Сан Хосе. С малко повече късмет присъствието му на летището изобщо няма да е наложително. Той намали, взе отново телефона и натисна копчето за автоматично избиране на предварително запаметен номер. Клетъчният му телефон веднага избра нюйоркския номер на президента на Бенефишъл Уилфорд Парк. След няколко секунди секретарката на Парк ги свърза.
— Уейн? Там ли си?
Метц дръпна телефона далеч от ухото си. Като повечето по-възрастни хора Парк говореше твърде високо в слушалката.
— Да, сър. — Той погледна часовника си. В Ню Йорк наближаваше краят на работното време.