— Къде се е разбил? — попита Метц. — Колко са жертвите?
— Изпълнявал е курс до Япония. Добрата новина е, че самолетът е все още във въздуха и няма много убити… все още. Лошата новина обаче надминава и най-страшните ти кошмари — продължи Джонсън. — На борда на самолета е избухнала бомба и отворила две големи пробойни в корпуса му. Последвала бърза разхерметизация. Пътниците са пострадали при декомпресията. Както сигурно знаеш, въздухът там горе, във високите слоеве на атмосферата, е негоден за дишане.
Метц не знаеше. Никой от представителите на Транс-Юнайтид не го бе предупредил за подобна възможност, а на него самия изобщо не му бе хрумнало да проучи рисковете и опасностите, произтичащи от височинните свръхзвукови полети. Цялата програма за производство и използване на свръхзвукови самолети бе одобрена от правителството и той бе приел на доверие, че тя не крие никакви особени рискове.
— Какво каза за състоянието на пътниците? — попита Метц.
Последва кратко мълчание, а след това Джонсън отговори.
— Сам разбираш, че не можем да сме абсолютно сигурни, но се налага мнението, че те най-вероятно са претърпели мозъчни увреждания.
— Всемогъщи Боже! — Беемвето едва не излезе от пътя. — Сигурен ли си?
— Вече ти казах, че не сме напълно сигурни, Уейн. Но съм готов да се обзаложа, че ще се окаже точно така.
Метц си даде сметка, че не може да асимилира всичко това.
— Оцелелите… те как?…
— Единствената ни връзка с тях е компютърната система. Това е нещо като видеоекран. Радиопредавателите са извън строя. На борда на самолета има само петима оцелели, които са напълно нормални. Всички те са били в кенефите по време на инцидента.
— Кенефи?
— Тоалетни, Уейн. Най-добре ще е да дойдеш веднага и да донесеш чековите книги на компанията.
Метц веднага се стегна.
— Виж, Ед, и двамата сме уязвими. Колко души има на борда?
— Самолетът е почти пълен. Около триста пасажери.
— Кога ще кацне?
— Може изобщо да не кацне.
— Какво!
— Самолетът се пилотира от един от пътниците. Нашите…
— Какво се опитваш да ми кажеш, по дяволите! — Метц знаеше, че не бива да обсъжда толкова важни въпроси по клетъчния си телефон, но за него бе от изключително значение да разбере какво точно се е случило.
— Тримата ни пилоти са мъртви. Или пък са в безсъзнание. От целия екипаж са оцелели единствено две стюардеси. Пътникът, който управлява самолета — някакъв мъж на име Бери — е пилот аматьор. За момента се справя със самолета. Всъщност той успя дори да завие и сега се връщат обратно. Ние обаче не знаем точното им местоположение. А аз дълбоко се съмнявам, че той ще успее да кацне, без да разбие цялата машина по пистата.
Уейн Метц буквално онемя от изумление. Продължаваше да притиска телефона към ухото си, а очите му не се отделяха от пътя. Умът му обаче беше на хиляди мили разстояние — някъде над Тихия океан. Опита се да си представи сцената. Гигантският Стратън 797, изгубен някъде над необятния океан. В корпуса му зеят две огромни дупки, а всички на борда са или мъртви, или необратимо увредени. Има само няколко оцелели, един от които — пътник! — пилотира лайнера. Не, не, не, не!
— Метц? Уейн? Там ли си още?
— Какво? Да. Да, тук съм. Искам да помисля. Изчакай така. — Докато се опитваше да осмисли невероятните факти, които бе научил току-що, Метц неволно намали скоростта и сега се движеше с по-малко от четиридесет мили в час в лявото платно на магистралата.
Шофьорът на очукания стар форд, който пътуваше зад него, натисна продължително клаксона и изпревари голямата кола, вперил гневен поглед в Метц. Уейн погледна разсеяно шофьора, но умът му бе зает с друго. Една мисъл се бе зародила в главата му. Все още не бе напълно оформена, но той вече виждаше очертанията й. Също като контурите на планина, изплували изпод гъста мъгла. Мисълта за очукания син форд кой знае защо също се загнезди в главата му.
— Слушай, Ед, почти стигнах при вас. Кой още знае за това? Съобщиха ли го по радиото?
— Не. Не знаят много хора. Един от нашите диспечери ми осигури малко време с решението си да не уведомява цялото ръководство на компанията. Така че все още имам възможност за маневриране.