Метц поклати глава. На борда на онзи самолет пътуват триста души с умствени увреждания и всички те се връщат у дома. Връщат се при Бенефишъл иншурънс. И ние ще трябва да поемем издръжката на всеки един от тях до края на живота му.
10.
Харолд Стейн се изправи, изви тяло и се приготви да удари отново, но атаката изведнъж изгуби устрема си. Нападателите започнаха да отстъпват. Също като малки деца, помисли си Стейн. Или като диви животни. Като примати, чиято свирепост изчезва също толкова бързо, колкото се и появява.
Той вдиша дълбоко и изтри потта от челото си. Краката и ръцете го боляха. Надникна надолу към салона. Пътниците очевидно си бяха намерили някакво друго занимание. Вече не се трупаха в подножието на стълбището, а гласовете им бяха утихнали. Скоро можеха отново да нападнат, ако някакъв друг дразнител отключи агресивността им.
Трудно му беше да повярва, че тези хора наистина ги бяха атакували. Още по-трудно му бе да повярва, че той самият бе проявил такава агресивност, че бе ритал и удрял тези мъже, жени и деца — хора, с които бе разговарял само преди няколко часа.
Стейн се зачуди къде се бави Барбара Йоширо. Може да е била ранена, или пък продължава да търси нещо. Той погледна към кабината. Джон Бери разговаряше с Шарън Крендъл, но Стейн не чуваше думите им. Силуетите на двамата се очертаваха на фона на ярката слънчева светлина. Стейн предположи, че ще се опитат да върнат самолета у дома.
— Хората се успокоиха — провикна се Стейн. Бери се обърна и извика в отговор:
— Добра работа, Харолд. Ако имаш нужда от помощ, викай!
— Добре. — Стейн огледа салона за развлечения. Бери едва успяваше да държи пътниците далеч от кабината и едновременно с това да управлява самолета. Стейн си наложи да не поглежда треперещите си ръце. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, но това му се удаваше все по-трудно. Колкото повече разсъждаваше върху положението, в което се бяха озовали, толкова по-изплашен се чувстваше. Стейн си даваше сметка, че вече е напълно съсипан — и психически, и физически.
В мислите си прекоси океана и се върна в дома си в Бронксвил. Представи си червените тухли, белите жалузи, тучните зелени морави. Видя нацъфтелите червени азалии. Всяка пролет хората от града си търсеха повод да минат край къщата им, за да се порадват на възхитителните цветя в градината на Мириам. Кой щеше да се грижи сега за тях?
Закопня за удобното канапе с висока облегалка, на което двамата с Мириам прекарваха повечето вечери, седнали пред камината. В мислите си видя широкото стълбище, което водеше към спалните на втория етаж. Тяхната спалня беше вляво. Вдясно пък беше тази на Сюзън — с розови тапети и аквариум, пълен с тропически рибки. След това идваше стаята на Деби, цялата в бяло и синьо, препълнена с играчки. Вътре беше и къщата за кукли, която й бе измайсторил за последния й рожден ден.
Стейн се разплака.
Реши, че трябва да предприеме нещо. Длъжен беше да направи нещо за тях. Ако не можеше да върне умовете им, би могъл поне да се погрижи за телата им и да ги спаси от агресивните набези на останалите.
Без дори да си дава сметка какво прави, той тръгна надолу по стълбите. Спомни си предупреждението на Бери, че трябва да изчака. Помисли си, че е длъжен да остане на мястото си, за да охранява портите на ада. Бери да върви по дяволите! Всички да вървят по дяволите! Не можеше да чака повече. Нито заради Бери, нито заради Барбара Йоширо, нито заради някой друг.
Погледна отново към кабината. Бери и Крендъл бяха заети. Хвърли един поглед към пианото. Линда Фарли седеше на пода полузаспала. Огледа стълбището. Пътят беше свободен. Може да не му се отвори друга подобна възможност. Бързо се спусна на долния етаж.
В долния край на стълбището се огледа предпазливо. Навсякъде лежаха хора. Някои се подпираха на стените на тоалетните и на кухненския бокс. Сякаш си почиваха — подобно на диви зверове след период на ярост. Стейн подозираше, че това им състояние няма да продължи дълго.
Хората около него хленчеха тихичко или си бъбреха помежду си. От време на време му се струваше, че различава по някоя смислена дума или фраза, но знаеше, че се заблуждава. Толкова отчаяно му се искаше някой да му помогне, че му се причуваха членоразделни звуци и човешка реч сред пороя от животински звуци, изтръгнали се от окървавените усти на пътниците.