Стейн предпазливо заобиколи тоалетните и пое към затрупаната с отломки средна част на самолета.
Насред огряната от слънцето купчина лежеше спящо куче със златиста козина. Изпод лапите му се подаваше окървавена кост. Гледката му се стори толкова невероятна, че изглеждаше нереална дори на фона на тоталната разруха. След това си спомни за кучето водач на слепеца от горния етаж. Но кой би дал сурово месо на кучето, и то на борда на… И тогава разбра.
— О, мили Боже!
Рязко обърна гръб на кучето и на няколко фута от себе си видя Барбара Йоширо. Седеше на пода, скрила глава между коленете си, а дългата й коса закриваше лицето й. Той бързо се приближи до нея. Тя би могла да му помогне да заведе семейството си в горния салон. Наведе се и я разтърси за рамото. Тихичко я повика.
— Барбара? Барбара, добре ли си? Стюардесата вдигна глава.
Стейн се отдръпна. Лицето срещу него бе ужасно разкривено и омазано с кръв.
— Барбара…
Но това не беше Барбара Йоширо. Беше друга стюардеса, която той си спомняше смътно. На ярката слънчева светлина се виждаха сини петна по бузите и челото й — там се бяха пукнали кръвоносни съдове. Очите й, зачервени и пламтящи, се взираха в него.
Стейн отстъпи назад и се блъсна в някого.
— О! О, не, моля ви, не! — Той се запрепъва далеч от ужасния куп, като се блъскаше в хората около себе си.
Огледа се като обезумял, търсейки с поглед Барбара Йоширо. Надникна в слабо осветения туристически сектор и я повика:
— Барбара? Стюардеса! Някой извика след него.
— Бурбура? Студеса!
Стейн закри лицето си с ръце и се спъна в една седалка. Боже в небесата!
Бавно свали ръце и се огледа. Очите му се местеха неохотно към централната редица и местата, намиращи се на около тридесет фута от него. Само Деби и Сюзън бяха на местата си. Мириам я нямаше.
Деби се опитваше да се изправи, но не бе откопчала колана, който всеки път я дърпаше обратно на седалката.
Сюзън се бе захлупила върху мястото, на което бе седял той преди катастрофата. Двете й преплетени ръце бяха опънати пред нея.
Харолд Стейн тръгна към дъщерите си. Движеше се бавно и колебливо. Застана до тях и погледна надолу.
— Деби? Деби, татко е. Деби!
Момичето вдигна очи и го погледна без всякакъв интерес. След това поднови търпеливо опитите си да се изправи. От устните й се ронеха странни, неразбираеми звуци.
Сюзън дишаше, но иначе лежеше абсолютно неподвижно.
В този момент Харолд Стейн осъзна, че за семейството му няма надежда за спасение. Нито за тях, нито за някой друг на този самолет. Вече знаеше какво трябва да направи.
Обърна се и се затича по пътеката, като избутваше олюляващите се хора, изпречили се на пътя му.
Намери Мириам да се щура безцелно край кухненския бокс в опашката на самолета.
— Мириам! Мириам! Тя не отговори.
Той се отказа да вика имената им и да се преструва, че някоя от тях все още знае коя е била преди няколко часа. Това привидение, което се щураше насам-натам, не беше съпругата му.
Той я хвана за ръка и я поведе към четирите съседни места, на които бе седяло семейството му.
Стейн разкопча коланите на двете момичета. Преметна Сюзън през рамо, помогна на Деби да се изправи и я изведе на пътеката. Като дърпаше със свободната си ръка ту жена си, ту дъщеря си, той ги поведе към купчината с натрупаните отломъци.
Двете дупки, причинили цялата тая неописуема трагедия, се намираха едва на десетина фута една от друга. Вятърът виеше през тези две отворени рани и силният шум го затормозяваше и му пречеше да мисли ясно. Той се поколеба, а след това се насочи към по-големия отвор.
Изпотен и останал без дъх, Стейн остави долу дъщеря си, а след това принуди Деби и Мириам да седнат. Няколко кабела висяха над главите им и единият от тях от време на време докосваше Мириам и момичетата, които проплакваха от страх. Един кабел се блъсна в лицето на Стейн и отвори рана на челото му.
Той се наведе над Сюзън и въпреки решението си да не разговаря с никоя от тях, прошепна в ухото й:
— Сю, миличка, татко е тук с теб. Сега всичко ще се оправи. — Обърна се и погледна Деби. Тя отвърна на погледа му и за момент на Стейн му се стори, че вижда искрица живот в мъртвешките й очи, но и тя веднага изчезна. Деби бе първородната им дъщеря и раждането й след толкова много години на очакване бе най-щастливото събитие в живота им. Той се наведе напред и я целуна по челото.
Стейн изобщо не се съмняваше, че е бил пощаден с една-едничка цел — за да изпълни дълга към семейството си. Изпитваше съжаление към онези, които трябваше да продължат да страдат. Изпитваше съжаление към Бери и Шарън Крендъл, към Линда Фарли и Барбара Йоширо. Те трябваше да страдат повече от останалите и страданията им щяха да продължат до мига, в който самолетът се разбие или, което бе още по-лошо, се приземи благополучно. Той най-искрено ги съжаляваше, но вече не чувстваше отговорност към никого от тях. Портите към ада оставаха без пазач, но това не беше чак толкова страшно. Неговото отсъствие би могло дори да ускори избавлението на всички. Той, Харолд Стейн, бе получил нечувания шанс да избяга от ада и да придружи семейството си до царството на вечния покой и нямаше никакво намерение да бяга от това си задължение.