Стейн обви ръце около кръстчетата на дъщерите си, повдигна ги без никакво колебание и ги доближи до дупката. Пусна ги една по една и изпрати с поглед телата им, които полетяха през осветеното от слънчевите лъчи яркосиньо небе. Само след миг и двете му дъщери изчезнаха от погледа му, скрити зад опашката на самолета, но след малко вятърът ги понесе надолу към водите на Тихия океан. После вече не можеше да ги вижда.
Без да спре, за да помисли или да си почине, Стейн се обърна и накара съпругата си да се изправи. Поведе я към отвора. Тя като че ли го следваше доброволно. Може би разбираше. Стейн се съмняваше в това, но може би тяхната любов — мълчаливото разбирателство, установило се помежду им с годините — бе по-силна… Стейн се застави да престане да мисли. Погледна към дупката, но почти не я видя заради сълзите, напълнили очите му. Обърна се и погледна лицето на Мириам. От очите й се спускаха две струйки засъхнала кръв и криволичеха надолу по бузите й. Той притисна лицето й към гърдите си.
— Мириам. Мириам. Зная, че не разбираш, но… — Гласът му заглъхна, тялото му се разтърси от конвулсивни ридания.
Стейн пристъпи по-близо до дупката. Почувства силата на въздушната струя.
— Мириам, обичам те. Обичам ви и трите. — Възнамеряваше да каже: Прости ми, Господи, но реши, че именно Господ му е отредил тази роля.
Обвил здраво ръце около тялото на жена си, Харолд Стейн излетя от самолета, далеч от кошмара на борда на Полет 52.
Лейтенант Питър Матос не можеше да си намери място в пилотската кабина на своя F-18. На стотина ярда пред него свръхзвуковият Стратън на Транс-Юнайтид поддържаше курса си непроменен. Матос се застави да погледне часовника на таблото. Светещите цифри на циферблата сякаш подскачаха пред очите му. С изумление видя, че бе изминал повече от час от момента, в който самолетът бе поел курс към Калифорния. На Матос му се струваше, че са изтекли едва няколко минути. Той невярващо поклати глава. Единственото, което си спомняше от изминалия час, бяха няколкото разговора с капитан трети ранг Слоун и изчисленията, които бе извършил с навигационната си апаратура. Извън тези служебни ангажименти той не си спомняше нищо друго.
Питър, излез от това състояние! Направи нещо! Веднага! Матос беше като в транс, хипнотизиран от огромния и непроменящ се океан. Той силно вдиша от кислородната маска, за да проясни главата си. Провери летателните прибори, напомни си той. Даваше си сметка, че трябва да се захване със задълженията, рутинни за всеки един полет. Това беше най-разумният начин да възвърне равновесието си. Апаратурата в самолета му беше позната до болка и той я възприемаше като приятел. Погледна най вляво и видя, че налягането на маслото е нормално, температурата на двигателите се движи в нормални граници, горивото…
Матос спря. Рязко се отърси от обхваналия го унес. Исусе Христе! Положението с горивото все още не беше критично, но скоро щеше да стане. Макар да бе излетял за тази мисия с максимално допустимото количество гориво, то бе на привършване и съвсем скоро щеше да му се наложи да предприеме нещо.
Матос прехапа долната си устна, а умът му се зае да прецени възможностите, пред които бе изправен. Той обаче знаеше какво трябва да направи най-напред. Бързо въведе координатите си в компютъра. Прочете резултатите.
— Мамка му! — Оставаше му много малко гориво. Не можеше повече да си позволи лукса да следва пътническия Стратън по маршрута му.
Какво щеше да стане сега? Матос се разкъсваше, неспособен да вземе решение. Трябваше ли да се противопостави на капитан Слоун? Никога преди не бе отказвал да изпълни заповед и само мисълта за подобна възможност го изнервяше. Да се опъне на Джеймс Слоун — и на флота на Съединените щати в негово лице — беше твърде драстична линия на поведение, която той не желаеше дори да обмисля. Тя бе извън сферата на неговите разсъждения — така, както самолетоносачът Нимитц съвсем скоро щеше да се окаже извън обсега, който Матос би могъл да прелети с оставащото му гориво.