Матос погледна пътническия Стратън. Той неотлъчно следваше курса си и летеше с постоянна скорост. Прекалено постоянна. Дяволски добре си даваше сметка, че последните му доклади за претърпените от самолета щети са силно преувеличени. По стените на кабината се забелязват пукнатини от износване.
Лонжеронът може да е повреден. Самолетът едва ли ще издържи още дълго. Съвсем скоро ще излезе от строя. Тези заключения не бяха напълно погрешни, но и не бяха съвсем точни. Вярно, че се забелязваха пукнатини и следи от износване, но…
— Полет три-четири-седем, чуваш ли ме? Внезапното включване на Слоун стресна Матос.
— Чувам ви — отвърна той, стиснал здраво контролния лост на F-18. — Продължавайте.
По гласа на капитана се досети, че той вече е започнал да губи търпение. Обхвана го ужас. Едва сега осъзна, че повече не може да отлага неизбежното.
— Каква е ситуацията? — попита направо Слоун.
— Без промяна.
— Никаква? — Слоун звучеше искрено изненадан.
— Ами пукнатините? Ами повредения лонжерон?
— Може би състоянието на самолета е леко влошено. Но не много.
На Матос му се искаше да не беше започвал с тези лъжи. Така само бе влошил нещата. Позволи си да плъзне поглед към изстрелващото устройство, монтирано на страничната конзола. Съжаляваше, че бе изчакал. Трябваше да изстреля ракетата веднага, преди да е имал време да размисли.
— Матос, твоят доклад за щетите на самолета си беше чиста измишльотина. Така само направи тази шибана мисия по-дълга и по-мъчителна за всички. Не си мисли, че ще забравя това.
— Не. Състоянието на самолета наистина се влошава — излъга Матос. — Все още се движи със скорост от триста и четиридесет възела в час, но височината леко се промени…
Нещо привлече погледа на Матос. Някакъв малък, тъмен предмет под самолета, който бързо падаше към океана. Дали не беше откъснало се парче от корпуса? Дали самолетът нямаше все пак да се разпадне? Матос надникна навън и неволно отмести пръст от бутона за радиовръзка.
— Матос — изкрещя Слоун в момента, в който каналът се освободи. — Пет пари не давам за скоростта и височината на онзи самолет. Ще падне ли изобщо този проклет лайнер? Това е, което искам да знам. Отговори на въпроса ми, по дяволите!
— База, от самолета падат хора. — Матос не бе чул и думичка от последното включване на Слоун.
— Какво? Повтори!
— Да. Падат от самолета. Скачат. — Матос снижи изтребителя и го приближи до пътническия Стратън. Вече виждаше съвсем ясно. Забеляза още едно тяло, което излетя през лявата дупка. О, Боже! — Ето още едно! Вътре сигурно е избухнал пожар.
Матос не можеше да се сети за друга причина, която би накарала някого да тръгне на сигурна смърт. Проследи с поглед второто тяло, докато то не се отдалечи толкова, че Матос да не може повече да различава размаханите във въздуха ръце и крака. То продължи да се носи надолу и накрая се превърна в малка черна точица на фона на океана. След това достигна повърхността му и мигновено изчезна под водата.
— Забелязваш ли дим?
Дим? Матос рязко изправи глава и се загледа в самолета. Но всичко изглеждаше както и преди. Прекалено спокойно. Твърде овладяно. Матос прокара език по пресъхналите си устни и натисна бутона.
— Не се забелязва дим. Не още.
Новопоявилата се надежда все още не се бе пукнала като сапунен мехур, но започваше бързо да намалява. Нямаше дим, нямаше огън. Нищо. Какво ли ставаше там вътре? В един кратък миг Матос осъзна в какъв човек се е превърнал. Отърси се от тази мисъл. Щеше да може да живее със спомена за този инцидент — даже и ако бе станал по негова вина — ако само не му се наложи да причини още нещо на този Стратън. Моля те, Господи, остави го да падне в океана. Сам.
— Матос, не ми пробутвай повече дивотии — сърдито изрева Слоун, но веднага след това смени тона. — Има ли някаква турбулентност? Виждаш ли някакво обяснение за скоковете им от самолета?
— Не, не… чакайте… чакайте… — Матос не сваляше пръст от радиобутона. — Продължават да скачат хора. Този път са двама. И скачат заедно. Да. Там сигурно става нещо. Без съмнение. Или бушува огън, или има някакви задушливи изпарения. Нещо. Несъмнено. Би трябвало да изчакаме. Самолетът ще падне. Зная, че ще падне.
Слоун дълго време не отговори. Когато най-после заговори, гласът му отново звучеше официално и безизразно.
— Ясно, три-четири-седем. Разбрах. Продължаваме да чакаме.
Докато падаше, притиснал жена си в прегръдките си, Харолд Стейн вдигна глава и погледна към гигантския Стратън над тях. В тази част от секундата той видя и разпозна един реактивен изтребител, кръжащ над и зад огромния самолет. В съзнанието му се запечати и друга картина — дълга сребриста ракета, увиснала на търбуха на изтребителя. В този кратък миг на прозрение Стейн разбра какво се бе случило с Полет 52.