— Линда!
Тя не отговори.
Бери изпита неочаквано силен страх. Пусна ръката на стюардесата и се затича през застланото с килим помещение. Коленичи край момичето, хвана я за рамото и я разтърси.
— Линда!
Линда Фарли бавно отвори очи.
Даниел Маквери, който лежеше няколко фута по-нататък, също се ококори. Очите му запремигваха бързо, разширени и изцъклени, подобно на очите на някоя нощна животинка след залез слънце. Той надигна глава.
Бери помогна на момичето да седне. Видя, че устните й са сухи и напукани, а по лицето й личат засъхнали сълзи.
— Почти стигнахме, скъпа.
Линда Фарли погледна по навик към мъжа, когото трябваше да наблюдава.
— Той е буден! — извика тя.
Бери се вгледа в кръвясалите очи на втория пилот.
Даниел Маквери седна и удари главата си в крака на пианото. Той изръмжа от болката и се претърколи по корем, след което запълзя към Бери, изплезил език като куче.
Бери придърпа момичето към себе си и му помогна да се изправи.
Маквери продължаваше да пълзи към тях.
Бери избута девойчето зад себе си, а после бавно и предпазливо се наведе и помогна на пилота да се изправи. Вгледа се в очите му. Само преди няколко часа Бери бе възлагал всичките си надежди на този човек. Това обаче беше преди да е разбрал истинските размери на трагедията, сполетяла мъжете, жените и децата от Полет 52. Преди да се е свързал със Сан Франциско, преди да е добил увереност в себе си. Сега видя, че мъжът, застанал пред него с премигващи, зачервени очи и разкривено от конвулсии лице, не би могъл да му помогне по никакъв начин. Неохотно, с известно чувство на вина Бери завъртя мъжа и леко го отблъсна, за да го отдалечи от себе си. Маквери измина няколко фута, блъсна се в пианото и се строполи под него.
Бери погледна към вратата на кабината. Тери О’Нийл отново се опитваше да влезе в пилотската кабина. Шарън стоеше на вратата, протегнала ръце пред себе си, и се опитваше да избута приятелката си. Помисли си, че Шарън действа твърде предпазливо. Един от мъжете, качил се от долния етаж, също вървеше към пилотската кабина. Бери бързо се огледа. Останалите пътници се щураха безцелно и постоянно се блъскаха в мебелите или един в друг. Запита се каква сила, какъв остатъчен интелект ги тласка и подтиква да се държат по този начин. Какво търсеха? За какво мислеха?
Бери хвана Линда за ръка и я завлече до стълбището. Коленичи на площадката и извика:
— Стейн! Харолд! Чуваш ли ме?
Не последва отговор. Чуваше се единствено воят на вятъра и грубите, вулгарни звуци, издавани от пътниците.
— Стейн! Барбара! Барбара Йоширо! Чуваш ли ме?
Няколко души поеха по стълбището нагоре към него. Бери изчака, докато първата от тях, млада жена с дълга руса коса, се приближи достатъчно. Той сложи ръка на лицето й и я бутна назад. Жената залитна, изгуби равновесие и рухна върху мъжа зад нея.
Бери бързо се изправи и избърса олигавената си ръка в крачола на панталона си.
— О, Исусе! — промърмори глухо. Линда Фарли извика.
Бери се обърна точно навреме, за да види нападението на втория пилот. Маквери го удари в лицето, Бери политна назад и едва не падна надолу по стълбите. Бързо се окопити, сграбчи ръката на Маквери и го дръпна напред към стълбището. Хвана момичето за ръка и бързо тръгна към вратата на кабината, като избутваше хората по пътя си. На вратата издърпа Тери О’Нийл и още двама мъже, стоящи близо до нея. Бутна Линда в кабината и нареди на Шарън:
— Влизай вътре!
Изправи вратата, закрепи я на пантите й и я затвори доколкото можа.
— По дяволите! Не можем да я заключим. — Обърна се и погледна Крендъл.
Шарън Крендъл бе обгърнала Линда с ръце и я притискаше към себе си. Момичето тихичко хлипаше. Крендъл галеше косата й.
Няколко секунди никой не проговори. Най-накрая Крендъл попита:
— Какво ли се е случило със Стейн… и Барбара?
Бери не отговори. Погледна назад към вратата. Беше леко открехната. Някой я натисна отвън и тя се притвори още малко. Бери беше доволен, че затворената врата се възприемаше като сериозно препятствие. Поне за момента. Настани се на пилотското място и се обърна към момичето.
— Линда, наблюдавай вратата. Шарън, сядай на мястото на втория пилот.
Крендъл седна и го погледна.
— Джон, ами Барбара… и Харолд Стейн? Не можем ли…
Бери поклати нетърпеливо глава.
— Забрави за тях. — Ръцете му все още трепереха. — Стейн… Стейн е слязъл долу, за да бъде със семейството си, и не мисля, че ще се върне… някога. Барбара… ами тя сигурно се е спречкала с някого, когото не е успяла да победи.
Крендъл кимна.
Даниел Маквери съсредоточи вниманието си върху вратата на кабината. Няколко несвързани и неоформени мисли се лутаха в главата му. Доминираше желанието му да намери вода. Беше жаден и си спомняше, че е пил вода в онова помещение от другата страна на затворената врата. Седеше в един стол, заобиколен от огромни прозорци, и пиеше от чаши. Започваше да си спомня и други неща. Припомни си, че мястото му беше точно в онзи стол. В съзнанието му проблясваха спомени, ярки и живи, но не можеше да разбере напълно значението им.