Затвори плътно вратата и се обърна. Лицето му бе обляно в пот, дишаше тежко и неравномерно.
Шарън Крендъл премести поглед от вратата към лицето му и отново към вратата. Бери си помисли, че в очите й се чете страх. Не, ужас! Опита се да овладее гласа си.
— Ние… изгубихме най-важното си предимство… сега те са вече в салона… Но… ако успеем да ги удържим далеч оттук… вън от кабината…
Светът му се смаляваше и сега бе сведен до тези няколко квадратни ярда — това малко помещение, в което се намираше единствената им връзка със света… в което се намираха инструментите за тяхното оцеляване и единственият механичен и човешки интелект на борда на този самолет.
Шарън Крендъл прегърна Линда Фарли и кимна, макар да не вярваше, че ще могат да удържат пътниците от Полет 52 далеч от пилотската кабина.
Едуард Джонсън се приближи до дългия рафт и свали дебела книга, подвързана с метална спирала. Уейн Метц го наблюдаваше внимателно. Джонсън сякаш се движеше по опънато въже и Метц съзнаваше, че и най-малката външна намеса може да го накара да изгуби равновесие.
Метц заговори тихо, подбирайки внимателно думите си.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
Джонсън не отговори. Остави листчето, което му бе дал Евънс, на бюрото и започна да набира номера. Едновременно с това разгърна голямата книга. Метц започна да се притеснява.
— На кого се обаждаш? Какво има в тази книга? Джонсън го погледна. Телефонът, който беше набрал, започна да звъни.
— На службата за контрол на полетите.
— Защо?
— Защото, Уейн, оттук нататък трябва да действам като по-учебник.
— Какво пише в книгата?
Джонсън заговори в телефонната слушалка.
— Господин Малоун, моля. — Погледна Метц. — В шкафа има кафеник. Направи кафе. — Отново насочи вниманието си към телефонния разговор. — Господин Малоун, обажда се Ед Джонсън. Вицепрезидент по експлоатацията на Транс-Юнайтид.
— Да, сър. Какво става с Полет 52?
— Боя се, че положението не е добро. Нямаме радиовръзка с тях.
— Имате ли представа какво може да се е случило?
— Преди да отговоря на въпроса ви, искам да си запишете координатите на последното им вероятно местоположение. Моля да предприемете съответните стъпки за започване на спасителна операция.
— Да. Слушам ви.
Джонсън продиктува координатите.
— Самолетът направи обратен завой преди да загубим връзка, така че в момента следват курс на сто и двадесет градуса и се движат с приблизителна скорост от триста и четиридесет възела. На базата на тези данни можете да пресметнете вероятното им местоположение в момента.
— Да, сър. Останете на линията, докато задвижа процедурата по издирването им.
Джонсън се зае да разлиства книгата пред себе си. Малоун се върна на телефона.
— Спасителната операция ще започне съвсем скоро. Възможно ли е самолетът все още да е във въздуха?
— Всичко е възможно. Между другото, кога за последен път се чухте с тях, господин Малоун?
Последва кратка пауза.
— В единадесет часа са съобщили координатите си. Джонсън кимна.
— Защо не ни се обадихте?
— Ами… опитвахме се да се свържем с тях. Всъщност започнахме да ги търсим едва след като не получихме задължителния им доклад в определеното време. Трябваше да се обадят в дванадесет часа и осемнадесет минути, тъй че не сме се забавили кой знае колко. Освен това всички самолети 797 често имат проблеми с радиовръзката заради височината и…
— Разбирам. Боя се, че и ние тук проявихме известна немарливост. Нашият диспечер не получил задължителния им доклад в тринадесет часа, но решил да ги изчака известно време. — Щеше да му се наложи да попълни липсващите данни от дванадесет часа. — После опитал да се свърже с тях по радиото, но очевидно, също като вас, не успял. Той, разбира се, не се обезпокоил.
— Това е разбираемо, господин Джонсън. Но какво точно се е случило със самолета? Как все пак успяхте да установите контакт?
— Ами не сме съвсем сигурни какво точно се е случило. Малко преди да ви се обадя,получихме съобщение чрез компютърната видеосистема за връзка на компанията. Беше сигнал за помощ. Пишеше единствено SOS.
— SOS?