Втората половина на новините представляваше преглед на икономическия и културния живот в космическото пространство. Съобщението за положението на Меркурий както винаги приличаше на хвалебствена ода. Меркурий бе гордостта на Земята: там се намираше най-големият в Космоса металургичен комбинат и втасващият като тесто комфортен мегаполис Аркад с тристахилядно население. По обем на промишленото си производство жилищно-индустриалният плацдарм отдавна вече бе оставил „с пръст в устата“ плацдармите на Венера, Марс и Луната и там, естествено, всичко се въртеше около комбината… За положението на нещата във „Вулкан“, флагмана на меркурианските корабостроителници, се съобщаваше бегло: суперконтейнероносецът „полилей“ „Тобол“ и еднотипният му събрат „Лена“ (по-правилно би било да се каже еднотипната му сестра) ще започнат полетните изпитания в края на текущата година. И нито дума какво е попречило да бъдат завършени тези два суперкораба поне в резервните срокове. Затова пък в новините бе включена информация за гурманите: колективът на опитно-производственото обединение „Плод“ бе направил на корабостроителите на „Вулкан“ хубав подарък — нова реколта цитруси от местната плантация. Тъкмо с цитрусите се занимаваше Валентина на Меркурий…
Съобщение от Близкото космическо пространство: Луната се готви да отбележи юбилея на първия в историята на човечеството базов град, основан преди сто години на един равнинен участък в Морето на спокойствието. Град ли?… Става дума, изглежда, за двата града — Гагарин и Армстронг. Впрочем според „историята на извънземната космодрумия“ още от момента на образуването им двете лунноекспедиционни градчета не са били напълно автономни, тъй като ги е обслужвал един космодрум и общ командно-телеметричен комплекс. А след четирийсет години обитаемият район в Морето на спокойствието се бе превърнал наистина в интернационална базова система на четири тясно свързани помежду си града: Гагарин, Армстронг, Леонов и Корольов. През последните години плацдарменият мегаполис ги бе погълнал и сега, загубили комуналната си самостоятелност на отделни градове, те образуваха нещо като четири района на не съвсем удачно планираната, но доста комфортна столица на Луната. В Гагарин се намираше щабът на космодесантните подразделения и разузнавателните експедиции на УОКС, в Леонов — секторът на летателния състав на обединения космофлот, Армстронг постепенно се бе превърнал в център за всестранно осигуряване на научноизследователските организации и групи за Далечното космическо пространство, а Корольов бе съсредоточил в себе си учрежденията, които координираха дейността на орбиталните и планетарните корабостроителници. Очевидно затова бившите градове все още ги наричаха „градове“ или дори „бази“ и новият им статут на главни райони на лунната столица не смущаваше никого. И така — на бабичката й бяха чукнали сто лазарника… Директорът на Космическата информация се бе изморил да разказва за пристигащите делегации. Ако се съдеше по броя на гостите, в столицата имаха намерение да направят триумфално шествие или хотелска криза. Естествено, най-голяма делегация се очакваше от УОКС. Видни представители на Управлението на космофлота щяха да поставят мемориални плочи, да прерязват червени ленти, да ръкопляскат, да се усмихват приятно и широко, а в кулоарите да изслушват (незабелязани от околните) докладите на специалните референти за хода на следствието по делото „Скайрафт“ и бързо, на място, буквално зад гърба на празнуващите, да вникнат в поредните свръхнеотложни задачи, които възникваха ежеминутно в това гигантско ведомство…
Андрей се отказа да слуша спортните новини от Космоса. В предаването от предния ден бе успял да види финалния мач на боксьорите от полутежка категория, а всичко останало малко го вълнуваше.
Извърна глава и потърси с поглед риса. Ловът беше успешен — животното носеше в зъбите си див петел. Отдалеч мъртвата птица приличаше на раздърпан черен чадър… Андрей си спомни студената нощ, когато поради собственото си недомислие закъса в тайгата и се страхуваше, че мечката-стръвница ще го намери, преди хората да дойдат. Нямаше още девет години, обаче можа да съобрази да не се отдалечава от счупената електрошейна и да не се опитва сам да се измъкне от снежните дебри, а участниците в нощното търсене (главно работници от фермата за диви животни) много го хвалиха за това: следите от шейната им бяха опростили задачата. Те още не знаеха какъв удар ги очакваше на сутринта: спасеният от тях малък безделник, синът на ръководителя на селекционната лаборатория във фермата, бе намерил начин да пусне на свобода Рубин — едва ли не единствения в света самур с изумително красива и скъпа тъмноалена козина. Веднага бе организирано издирване, но районът в тайгата, където той бе пуснал от багажника на шейната тази жива скъпоценност, бе обхванат от снежна буря и търсачите се върнаха с празни ръце… Решил да спаси своя любимец от пожизненото заточение в лабораторната клетка, той самонадеяно мислеше тогава, че логиката на добрите намерения притежава свойството да бъде неуязвима и че това вече му дава право да не се бои от застрашаващото го недоволство на възрастните. Бе издържал, не се бе изплашил.