Седнал в пилотското кресло, Мъф дълго гледа Япет — върхът на Петното се издуваше над чертата на хоризонта като белезникав воден мехур. Той размишляваше, разтривайки и масажирайки пръстите си машинално.
Всъщност нямаше защо да изпада в дълбокомислие. Не искаше вече да мисли — и така всичко му бе ясно. Колкото можеше, с всички възможни средства той се мъчеше да се вкопчи в орбиталната база. Но идеята му да остане легално на почти безлюдната орбитална база в системата на Сатурн се проваляше. Обстановката тук ставаше такава, че след едно денонощие нито Живите мъртъвци, нито той самият щяха да си намерят място на „Анарда“… Трябва да се гмурка в Черната брада — няма друг изход. Няма да го оставят на мира. Имаше солидни основания да предполага, че МУКБОПР го е отписал.
Мъф гледаше Петното и за последен път претегляше всичките „за“ и „против“. Впрочем на чашата на везните с надписа „против“ беше само Тоболски. „Но «Анарда» все едно ще пъпли около Петното, докато дойде «Вивера» — мислеше Мъф. — Аз и «Анарда» не сме нужни на Андрей. Може да се каже, че пъпната му връв с «Анарда» е отрязана: нямаме нито връзка, нито резервен катер. А на борда на люгера има два превъзходни дракара от типа «Мистрал» и минимум двайсет десантчици-професионалисти. Пък в края на краищата и «Байкал» ще докарат тук… Общо взето, едно денонощие Андрей лесно ще издържи. А за едно денонощие аз мога да отида много далеч. И ще съм сигурен, че няма да ме хванат. Нямат с какво и най-важното, няма защо. Ако «старият, изкуфял капитан» насочеше своя танкер към Земята, целият Космос щеше да се паникьоса. А в диаметрално противоположна посока — карай, действувай, заминавай си, отивай си — на никого не си нужен, оберонски монстър…“
— Открадването на „кашалота“ няма да разстрои особено никого, освен селенолозите — помисли на глас Мъф. — А функционерите от службата за космическа безопасност само ще се зарадват… Нали не мога да живея без жилище, без покрив над главата си. Вместо тази прашна развалина оставям на хората цялата Слънчева система.
Той изтегли в положение „предстартово загряване“ розовата ръчка на главния ключ за основния двигател.
Черната брада… Барба негра, Коул Бейсмент, Дяволският погреб, Зоната на мрака… Е, какво като е Барба негра? Слънцето той и тук фактически не го вижда. Само малък, тънък обръч… А там, в обширните простори на самия край на Системата, в Зоната на мрака, сред милиардите ронливи, прахообразни отвъдплутонови астероиди ще му свети винаги една удивително ярка звездичка.
4. Гадаене по линиите на гърба
Когато Андрей чу за пръв път свръхскърцането, всичко вътре в него сякаш се скъса, преобърна и застина. Уплахата му беше смразяваща, тежка. Облян в студена пот, той спря „Казаранг“ и дълго се вслушва в тишината, от която го боляха ушите и слепоочията. Осъзна, че на няколко пъти бе започвал да чука по слепоочията и тила на хермошлема си — почукването звучеше глухо и не пораждаше нищо друго освен добре познатото му чувство за самота. След двайсет минути рязкото скърцане се повтори със същия ефект: Андрей бе смразен, потресен. Той впери очи в дълбокия тъмен процеп между осветените от фаровете хълмисти повърхности на разсечения на две облакоподобен масив. Стиснал зъби, изчакваше процепът да се върне на мястото си — да заеме подобаващото му вертикално положение, — и мислеше, че ако тази дяволщина си играе все така с нервите му най-малко по три пъти на час, той ще се побърка, преди да успее да свикне с нея.
Свръхскърцането започваше с унило скриптене на ръждиви панти на стара градинска порта, преминаваше бързо в отвратителен вой, от който косата му под шлемофона настръхваше, и завършваше със скърцане на такава висока, нетърпимо режеща нота, че дъхът му спираше. Само това да беше… Но от петте секунди физическо съществуване на свръхскърцането последните две бяха съпроводени от съвършено необяснимо явление: сякаш дракарът и скафандърът му внезапно се разтваряха и за миг изчезваха някъде. А после, веднага щом като се върнеха от странното небитие, настъпваше ужасяваща тишина и със зрението му започваше да става нещо непонятно: не можеше да се избави от впечатлението, че тъмнеещият отпред процеп се наклонява ту наляво, ту надясно на десетки градуси. Истинска фантасмагория… Преди той не бе имал сериозни разногласия между съзнанието и усещанията си, но ето че сега имаше. Мъчейки се да преодолее пространствената илюзия, успя само да стигне дотам, че машината му изглеждаше преобърната с дъното нагоре. Сякаш се намираше на тренажора за пилотиране, но там поне разбираше какво става. Той си помисли как би се чувствувал тук, в такава обстановка, един нетрениран човек. Устните му под кислородната маска неволно се усмихнаха, когато си представи Фролов на своето място. Би дал всичко сега тук, в креслото на втория пилот, да беше Фролов. Март Фролов, когото не бе виждал нито веднъж в живота си. Впрочем Фролов сигурно още повече би желал това.