Стартов тласък. Андрей примижа: тъмната ивица ледорит долу още не бе успяла да изчезне, а площта на стените, които отразяваха светлините на катера, се увеличи почти два пъти. Представи си много ясно как изглежда отстрани в такава обстановка излитащият „Казаранг“ — като изплашена от виолетовата мълния огромна, блестяща с разноцветни светлини пеперуда, разперила исполинските си, немислими по размах бели крила…
Изпращайки с поглед отдалечаващото се под корема на катера възвишение, Андрей забеляза на мръсното му теме студен, остър блясък, но не му придаде голямо значение. Учуди го и го обезпокои внезапното изтръпване на краката му по време на старта: то се разпространяваше бързо от стъпалата към бедрата. Веднага разбра, че това е прелюдия към по-съществени неприятности. Изглежда, за разлика от наказанието за своеволията с манипулатора, „сметката“ за флаинг-маневрата му се търсеше незабавно. Чувствувайки, че съзнанието му неудържимо помътнява и се изплъзва, той с интуитивно движение на ръчката успя да насочи дракара към мътносивото петънце отразена светлина на предните прожектори (петънцето-мишена, както му подсказваше лидарът, се намираше там, където процепът бе оголил хълмовете на пръстеновидния насип) и успя да помисли с надежда: „Още не съм загубил напълно съзнание.“
Съзнанието му наистина не бе помръкнало изцяло, но скоро — веднага след обръщането наопаки — трябваше да съжалява за това. Ще съжаляваш, разбира се, ако внезапно, без всякакво предупреждение, някакъв побъркан фокусник издърпва изпод теб машината, с един замах разпаря и обръща наопаки скафандъра ти, а теб самия, безпомощния, съвършено замаяния, запраща със сила в необятния простор на някакъв необикновен пихтиесто-лъскав свят… И в този свят, след като избият от главата ти девет десети от останалите в нея мисли и изключат напълно кислорода, щафетата на мъченията се поема от още по-жестоки, налудничави хора: смачкват те на топка, превиват те, разтягат те на мегапарсеци, пресоват те в една точка и накрая те взривяват. Политат милиарди блестящи парчета, взривеният ти мозък изведнъж без всякаква причина си спомня, че на Оберон лилавият скафандър на Асеев преди гибелта на командора бе станал бял… Последен спомен. И изобщо последен проблясък на съзнанието. По-нататък всичко потъва в смолистоплътната мъгла. Абсолютна тишина, абсолютна тъмнина. Абсолютно безвремие…
Дойде на себе си — сякаш току-що се бе събудил. Помръдна краката, ръцете си доста свободно и леко. Протегна се с удоволствие. Чувствуваше приятна отмала в мускулите, пълно безгрижие. Като след две седмици отпуск на Земята. Отдавна не бе изпитвал такова прекрасно чувство. Не искаше за нищо да мисли. Смътно помнеше, че бяха го изтезавали безжалостно в някаква непонятна пихтиесто-лъскава среда… Нямаше смисъл да си спомня в детайли този задушаващ кошмар. Може и да е опасно. Вероятно мозъкът затова се защищава чрез забрава. Ох, затова…
Андрей отвори очите си, видя процепа „нагоре с краката“ и пак притвори тежките си от приятното безразличие клепачи. Като че ли с подсъзнанието си чувствуваше нещо недобро и мислено се проверяваше. Не, май всичко беше наред… Е, нямаше желание да се мърда, да гледа тези люлеещи се белезникави стени — но какво толкова? Бяха му омръзнали. Ще почака, докато се успокоят, а през това време ще обмисли текста на съобщението. Стените са си стени, отмалата — отмала, но от каторжната необходимост да изложи ясно в устен доклад странните събития не може да избяга… Две обстоятелства пречеха много на размишленията му. Първо: така не му се искаше да мърда езика си, че не знаеше дали ще може да изговори и една думичка. Второ: нямаше никакво понятие за същността на екзотичния спектакъл, в който току-що бе участвувал.
Както се казва, буквално с усилие на волята Андрей се отскубна от полуидиотското състояние на еуфория; отвори очите си, увеличи притока на кислород в дихателната смес (няколко дълбоки, до болка в гърдите вдишвания). Удари с длани облегалките за ръцете. Това най-обикновено, чисто импулсивно действие имаше, кой знае защо, много по-голям ефект от всичко останало: вълна на тревога изтри остатъка от сънливото му благодушие. Бързо огледа индикаторите — основните системи на дракара бяха в изправност. Погледна напред, после — надолу, нагоре. Видът на процепа се беше изменил. Автоматиката бе избрала за кацане един участък почти напълно черен ледорит, изровен от малки дупки-кратерчета, и процепът тук беше по-широк. Дявол да го вземе този процеп!…