Все още позамаян, но вече твърде обезпокоен от нещо („От какво, да му се не види, от какво?!“), той погледна отражението си в огледалото, докосна статива с намерение да измени ъгъла на обзора на кабината, но така и замря с протегната ръка. Отражението не беше неговото!
Андрей инстинктивно направи опит да скочи — фиксаторите не му позволиха. Онзи в огледалото продължаваше да седи неподвижно — ръцете му си почиваха в жлебовете на облегалките, лицето му не се виждаше — по стъклото на хермошлема му пълзяха и трептяха многоцветните индикаторни светлини. Без да откъсва поглед от огледалото, Андрей освобождаваше закопчалките на фиксаторите. Разкопча ги, с мъка изви тялото си надясно и впери очи в пришълеца. По-точно — в появленеца. Неизвестно откъде появилата се в креслото на втория пилот фигура беше в скафандър тип „Снегир“. „Дали не е десантчик от «Вивера»?! — помисли обезумял Андрей. — В корабен скафандър?“ От долу до горе — от гекорингите до хермошлема — „Снегир“ блестеше с несвойствен за него лъскав блясък.
„Може да е само калъф без фигура?“ — помисли си той.
Поради пълната си неподвижност „подхвърленият“ скафандър изглеждаше необитаем. А поради странния блясък на горната топлоизолационна обвивка — нов и съвършено чист… „Стереоизображение е — сети се изведнъж Андрей. — Сингул-хроматични ефекти.“ Естествено той не можеше да си представи механиката на тукашните „телепосещения“, обаче пълната идентичност на „Снегирите“ в лявото и дясното пилотско кресло затвърди подозрението му, че той все пак разглежда собствения си стереопортрет, появил се по някакъв начин отдясно (сигурно по време на обръщането наопаки) и стабилно фиксирал се там. „Тук, изглежда, това не е сложно — помисли си Андрей. — Да се появиш с «телепосещение» пред самия себе си е нищо и никаква работа — все едно да кихнеш.“
Стереоизображението на колената му беше съвсем близко. Андрей протегна ръката си и с думите „Да се запознаем, приятно ми е“ побутна с пръстите си лявото коляно… Шегата настрана: коляното на „стереопортрета“ беше твърдо, а най-важното — красноречиво масивно! Да, шегата настрана!
Появленецът, сякаш събуден от побутването, стана тежко и не много уверено. Опитвайки да се изправи, той удари главата си о блистера. После заобиколи стърчащата на края на облегалката за ръцете ръчка за управление и тръгна несигурно по прохода. Преливащо-лъскавият ръкав на скафандъра на „подхвърления“ гостенин се мярна пред лицевото стъкло на вцепенения от ужас стопанин — Андрей съзря овала на ръчния му часовник върху ръкава, квадратите с показанията за налягането, ромба на радиометъра, ръкавицата и позлатената гривна-катинар на съединителния маншет. Клатушкайки се и едва ли не падайки, появленецът слезе тромаво в твиндека и дълго, сякаш слепешката, напипваше нещо с ръка около капака на люка. Хермолюкът се отвори, машината потрепера и се олюля, когато псевдодесантчикът скочи зад борда.
Андрей гледаше празния товарен отсек. Веднага щом се върна способността му да мисли свързано, първото нещо, за което съжали, бе, че след обръщането наопаки не бе пуснал в касичката на звукозаписа нито една дума. Но чувствуваше, че няма да може да говори — беше пряко силите му. Той гледаше светещите контури на отворения хермолюк и разбираше, че трябва да се застави да стане. Стана. Появленецът не можеше да е отишъл далеч.
Забавено падане върху ледорита; Андрей огледа внимателно мястото на кацането: веригата кръгли следи не се виждаше никъде. Процепът — доколкото светлината от фаровете на „Казаранг“ му позволяваше да види — бе престанал да бъде идеално прав, неприятно стеснен коридор. Той бе изчезнал изобщо. Вместо него се разкриваше нисък, непривично широк и неравен отвесен пролом в облаците; над главата му се разстилаше повсеместна белезникава мъгла, а отпред, там, докъдето стигаше светлината от носовия прожектор, се редуваха твърде равномерно светли и тъмни вертикални ивици и приличаха на колонада в мъглата. Стената на пролома вдясно от борда напомняше по нещо пищна, силно измачкана полупрозрачна завеса и тук-там през нееднакво плътния мъглив воал прозираха големи Нежнозелени петна — като луминесциращи лишеи. Фигурата на лъскавия „Снегир“ креташе по диагонал към стената с курс към най-близкия „лишей“… Андрей приклекна, изключи гекорингите и скочи.
Преобръщайки се в пространството, той осъзна, че в момента на старта бе допуснал няколко мускулно-силови грешки едновременно (динамични лапсуси, иначе казано) и перспективата да се вреже в движение в пламтящия с оранжеви катофоти гръб на умопомрачителния пешеходец го разтревожи сериозно. Вече бе готов да отвори устата си и да извика: „Пази се!“ — но се вряза в ледорита, и то така силно, че отнесе върха на едно поресто, тъмно хълмче, подобно на купчина шлак. След като преобърна наопаки неочаквано бялата вътрешност на маскираната като купчина шлак преспа, той включи гекорингите. Появленецът дори не се и обърна — продължаваше да крета целенасочено към драпираните с полупрозрачния воал на мъглата „лишеи“. Андрей махна от лицевото стъкло ледените парченца и догони осветената от фаровете на „Казаранг“ фигура на псевдодесантчика. Сребристият надпис „Лунна дъга“ на капака на скафандровия люк се бе набил в очите му още в кабината на дракара; сега, като видя отблизо под раменния катофот индекса на корабния номер на скафандъра, той неволно забави крачката си: АН-12 ДКС №1.