Същият индекс и корабен номер бе означен под левия раменен катофот на собствения му „Снегир“. Сякаш оглеждаше тилната страна на своя скафандър. Всичко беше еднакво освен названието на кораба… Надписът върху капака на люка на неговия „Снегир“ беше друг: „АНАРДА“. „Овеществено, автономно действуващо стереокопие на моя скафандър — мислеше Андрей — в съчетание с названието на знаменития рейдер… Какво означава това?“ Чувствуваше, че означава много неща, но засега те бяха извън пределите на неговото съзнание. Единственото, за което можеше да се залови, макар и не много надеждно, бе прозрачният намек на Аверян Копаев за реално съществуващия шанс да срещне призрак от плът и кръв… Това, ако не му позволяваше да контролира логиката на обстоятелствата, поне му помагаше да запази присъствието на духа. Не беше маловажно обстоятелство. Особено ако се имаше предвид, че корабният скафандър не може да тръгне от само себе си, тъй като цялата му кинематика е отражение на силовите и логическите качества на неговия пълнеж (на този, който е вътре в него). Тук се откриваше широк простор за догадки и предположения. Твърде широк. По-добре щеше да е, ако този простор бе по-малък.
Скафандърът с неизвестното съдържание достигна подножието на пищната „завеса“ и неочаквано, без да се бави нито секунда, както вървеше, протегнал ръкавите си с ръкавиците напред, се притисна с ризницата към полупрозрачната стена и с видимо усилие бавно потъна в мъглата. Не много плътният от гледна точка на оптическата проницаемост воал бе, изглежда, твърде плътен и лепкав от гледна точка на физическата проходимост — фигурата в скафандъра си пробиваше бавно път в мътния сивокафяв слой, сякаш парче нагрят метал бе попаднало в парафин.
От „гадаенето по линиите на гърба“ нищо не излезе. Подчинявайки се на някаква не съвсем осъзната подбуда, Андрей влезе след скафандъра в мъглата. „Безумие! — натрапчиво, като светване на авариен надпис, пулсираше в главата му, — Безумие!“
Твърде скоро той разбра, че инертно-лепкавата среда се пробива по-лесно в посоката, по която се движеше неясният силует на псевдодесантчика. Загадъчната субстанция отстъпваше неохотно на натиска, но все пак отстъпваше, а Андрей напираше с всички сили срещу нея с хермошлема, ръцете и гърдите си, за да увеличи поне малко костенурковото „надбягване с лидера“. За разлика от гъстата мъгла в тесния процеп леко замъглената стена на пролома не реагираше на чуждото (при това двойно!) проникване в нея. Само от време на време покрай него прелитаха като метеори ослепително ярки искри. Странни, действуващи болезнено на очите искри. Невъзможно му бе да определи цвета им: изглеждаха ту жълти, ту сини, бели, виолетови… В един и същ момент бяха многоцветни и това, кой знае защо, го караше да ги проследява с поглед и да ги чака.
Неясният силует на „лидера“ неочаквано се сви и изчезна — сякаш се стопи на фона на зелените мълнии. Промъквайки се… не — пробивайки си път към мястото, където лидерът бе изчезнал, Андрей удвои усилията си и… се изтърколи от мъглата.
Падайки на ледорита (ако плавното преобръщане презглава можеше да се нарече падане), той забеляза, че партньорът му в екзотичния преход-пробив лежи по диаметъра на една кратеровидна яма, начупил снежната кора по краищата й. В положение нагоре с краката Андрей успя да огледа просторната кухина сред живописно струпаните купести облаци, мраморно тежки, излъчващи от всички страни нежнозелено сияние.
При тукашното нищожно притегляне не беше просто да станеш от пропукания ледорид дори с помощта на гекорингите. За появленеца тази задача се превърна в изпълнено с драматизъм действие и Андрей със смесено чувство на уплаха, жалост и уважение към мощта на неговите крайници наблюдаваше как скритият в скафандъра Някой буквално пореше ледорита наоколо си, вдигайки ледени пръски, и упорито се стремеше да приеме характерната за хуманоида вертикална поза. Накрая този някой се изправи на краката си, след което, без да се бави нито секунда и без да се оглежда, закрета по-нататък. Андрей тръгна подире му. Спря се. И едва тогава видя веригата кръгли следи.