Той бе забелязал вече тази прекрасно открояваща се върху тъмния ледорит лъскавозелена, неравномерно широка ивица, но чак сега се сети, че вижда пунктира от дупките в ледорита, през които бе станало самоизливането на огледалното вещество върху повърхността. Сега разбра от какъв род бе студеният блясък, забелязан от него на върха на централното възвишение… От няколко метра разстояние лъскавозелената ивица много приличаше на пътечка разлята по кратерчетата и хълмчетата луминесцентна боя, но щом само появленецът насочи към нея озъбената си с гекорингите обувка — отражението й веднага показа, че това е огледална повърхност. „Меките огледала — досети се Андрей. — Кръг от спиралата в централната зона на смерча-феномен.“
Появленецът не можа (или не поиска) да прекрачи ивицата, отразяваща обувките му и блестенето на облаците. Разпери треперещите си ръце встрани — както прави човек, когато трябва да влезе в ледена вода, и стъпи до коляно в огледалния „ручей“… И когато, омагьосан от странността на случилото се, Андрей се приближи до мястото на събитията, псевдодесантчикът в още по-силно заблестелия скафандър се обърна наляво (като че ли да погледне по-добре по протежението на „ручея“), заопипва с ръка дясната страна на ризницата си (сякаш търсеше регулаторите на топлообменния режим) и замря така, продължавайки бавно да потъва…
При разровената кратеровидна яма Андрей, преди да влезе в мъглата, се обърна назад. Помисли потресен: „Мир на праха ти, който и да си ти…“ От фигурата в скафандъра по средата на „ручея“ бе останал лъскав, постепенно стопяващ се бюст-хълм. Андрей изтърси машинално от ръкава си полепналите ледени зрънца и очаквайки да срещне лепкаво съпротивление, навлезе в мъглата с протегнати напред ръце. Не почувствува никакво съпротивление… Беше тъмно… Пред очите му се сипеха едва видими в тъмнината парцали „сняг“. Само да не се загуби… Той включи раменните фарове. В лъчите им „парцалите“ падаха по-нагъсто — като при обилен снеговалеж, но „снегът“ валеше отдолу нагоре и това създаваше у него подсилената от слабото гравитационно поле илюзия, че пада през виелица с дълго неразтварящ се парашут.
Имаше и друго усещане — сякаш на всяка крачка нещо през цялото време го побутваше по гърба. Той се обърна и направи откритие: лепкавостта се появяваше при най-малкото движение назад. Веднага след нея следваха метеори от ослепителни искри с неопределен цвят. Сякаш през заслепяващо ярката белота прозираше многоцветна подоснова.
Като свърши с експеримента, Андрей погледна часовника и индикатора с кислородното налягане и продължи „полета“ си във „виелицата“.
Внезапно „снеговалежът“ престана. Сърцето му се сви. Разбра веднага, че бе преминал дебелината на „завесата“. Пред него беше тъмно и пусто. Обърна се назад. Лъчите на раменните му фарове осветяваха с мътни конуси мъглата, но дори и те не му пречеха да вижда през мъгливия воал зеленото зарево. Чувствувайки как го побиват тръпки, Андрей се огледа наоколо. И преди му се струваше странно, че никъде не вижда заревото от катерните прожектори, обаче си обясняваше това с неизвестните оптически свойства на мъгливия воал в съчетанието му с „метеоритните“ искри и „виелицата“.
Синкавото сияние на раменните му фарове се плъзгаше по тъмния ледорит със слаби отблясъци и потъваше в мрака. Яркото върху тъмния фон петно на фосфорнобелите вътрешности на разровената преди малко преспа го убеждаваше, че не се е загубил. При тези обстоятелства му оставаше само да търси следите от краката на машината. Замаян от случилото се, Андрей почти без да мисли, като насън мина през преспата, чийто рохкав „сняг“ бе успял, колкото и да е странно, да замръзне. Светлината на фаровете неочаквано изтръгна от тъмнината безтегловно висящ над ледоритовите хълмове продълговат бял леден блок. Андрей не повярва на очите си. Вгледа се вцепенен, преглътна нещо заседнало в гърлото му и бавно, сякаш се страхуваше да не изплаши плахото привидение, започна да се приближава към обраслия със скреж „Казаранг“.
— КА-девет — извика той, опипвайки металическия крак през пухкавия скреж. — Контакт!