Някъде в далечината блесна и угасна мълния.
— Светлина! — заповяда Андрей.
Отново припламна трепкаща мълния — той дори не погледна натам. Тръгна покрай борда, примижавайки, чистейки с две ръце скрежа от оптическите репликатори, от лицевата повърхност на фаровете. Като че на борда на катера се бе взривил целият запас от кислород. На изживелите времето си машини човек винаги трябва да се бои от подобно нещо.
— КА-девет, отвори хермолюка!
В кабината нямаше скреж.
Андрей се фиксира в креслото и погледна остатъците от индикаторните сигнали. Ориентира се донякъде: въздушните и кислородните хранилища на борда бяха цели, но в тях нямаше нито въздух, нито кислород. Бяха отворени всички клапи освен една. Андрей придърпа към себе си гъвкавия захранващ маркуч, съедини щепселите и докато изпомпваше кислорода от балона на Н3 в набедрения балон на скафандъра си, се мъчеше да си спомни след колко часа от момента на пълното отсъствие на човешки команди логиката и автоматиката на десантния катер ще превключат самостоятелно всички бордови системи в режима на полуконсервация: след триста и десет или след петстотин и деветдесет? Във всеки случай след повече от дванайсет денонощия. Чувствуваше такова силно желание да изтръгне логическите капсули от недрата на автоматиката, че пръстите му самопроизволно се свиха в юмруци. Застави се да се успокои.
Пресметна и сега вече знаеше точно, че кислородът в балоните на скафандъра ще му стигне за двайсет и три и половина часа. Плюс, както се шегуват десантчиците, „последното желание“ — осемнайсет минути кислородно поддържане след взривяването на аварийния патрон. „Снегир“ не е „Шизеку“, в който може да се надява на аварийна анабиоза. Не е „Витяз“ и дори не е „Селена“. Ако обстоятелствата не му позволят да отвори хермошлема максимум дванайсет минути след взривяването на патрона, „Снегир“ ще се превърне в саркофаг.
5. Кратер №666
Трябваше да загуби около половин час за разконсервирането на катера и очистването на блистера от скрежа с помощта на манипулатора. Докато вършеше това, Андрей оглеждаше притиснатата от всички страни с мраморно-неподвижни облаци кухина на пролома и решаваше как да действува по-нататък. Но най-напред освети на часовото табло за обратно пресмятане горната граница на своето пребиваване в скафандъра: 23,00 часа. Времето на „мача“, загубата на който съвсем тривиално е равна на смърт.
Кой знае защо, беше почти сигурен, че „Казаранг“ бе прелетял над първия кръг на пунктира от кръгли следи, а той самият бе успял да се добере пеша до втория. По всяка вероятност дракарът се намираше в промеждутъчна кухина. Изглежда, цялата сърцевина на смерча-феномен се състоеше от междуоблачни кухини, различни по размер, форма и осветеност. Възможно бе мъгливите прегради-мембрани, през които тук се процеждаше зелената светлина, също да се различаваха по лепкавост и дебелина. Добре щеше да бъде, ако дебелината им намаляваше по посока на центъра. Или поне да не се увеличаваше. Интересно, защо мъглата на „мембраната“ се различаваше от мъглата на стената? Защо при визуално наблюдаваната буквално мраморна неподвижност на облаците видът на тази кухина за няколкото минути, отишли за догонването на лидера, се бе изменил забележимо? Във всеки случай вместо доста стройното редуване на вертикални тъмни и светли ивици, което бе създало илюзията за забулената в мъгла колонада, в дълбочината на кухината се виждаше нещо като хоризонтално-процепени ниши или проходи под ниско надвисналите кълба купести облаци… Изглежда, интериорът на смерча-феномен имаше склонност към скокообразни изменения.
— Склонност към изменения зад гърба ми — измърмори Андрей.
Една зеленикава мълния трепна и угасна. Той погледна индикатора за звукозаписа и тихо подсвирна. Вместо крилцата на сигналната пеперудка трептеше червена точка. И тук значи край…
— Е — промълви Андрей, — значи няма да губим време за доклади. Още повече че смерчът-феномен реагира нервно на всяка моя дума.
Мълниите припламваха над хоризонтално-процепените ниши — сякаш купестите облаци се нажежаваха мигновено отдолу и пак тъй мигновено изстиваха. „А пък ние няма да отидем там — мислеше той, прибирайки манипулатора в корпуса. — Ние ще отидем при «ручея» на моя без време загинал «партньор»… Или тъкмо навреме?…“
Нежнозеленото зарево растеше, приближавайки се с всяка крачка на дракара. Там, където биеха преките лъчи на фаровете и прожекторите, изпъкваха мътни белезникави петна. Воали… Най-после „Казаранг“ докосна мъгливата завеса — Андрей почувствува как се напрегнаха метализираните мускули на краката му — корпусът затъна. „Ще тръгне — мислеше той с тревога и надежда. — Трябва да тръгне. Само да не се случи нещо като онова обръщане наопаки. Стига ми толкова…“