Същият метод на пробиване, същите болезнени за очите му искри и накъсани ивици, същата илюзия за полет и претоварване. Липсваше само нежнозелената заря. Но ето нещо ново: независимо от илюзията за излитане ледоритовият път водеше нагоре. Дракарът се изкачваше по пръстеновидния насип на голям кратер. Очевидно кухината бе разположена вътре в кратера… Лошо. Излишна загуба на време. Времето е въздух. На превала, преди спускането в кратера, машината, измъквайки кърмата си от мъглата, трепереше и се олюляваше — светлините на фаровете се мятаха в мрака по облачните издатини на двукатната кухина. Андрей гледаше изтръпнал напред: право по курса се преливаха в различни цветове тясно групирани в хоризонтална ивица вертикално удължени (като в линеен спектър) светлини: лилави, изумрудени, небесносини и яркобели… Но веднага щом спря машината, светлините престанаха да преливат една в друга. Той се вгледа в застиналото многоцветие и най-после разбра, че ослепителнобелите светлини бяха отражение от фаровете на „Казаранг“, а цветните — от бордовите сигнали. Над тази отразяваща ивица фосфоресцираха зеленикавите петна на „мембраните“.
Дъното на кратера бе обезобразено от ямите на отдавнашна метеоритна бомбардировка — трябваше да насочи машината малко по-вляво и да ги заобиколи по плътния лед на пръстеновидния насип. Отразените светлини съответно се придвижваха наляво, но някак си странно, на две проблясващи групи: едната по-бързо, другата — с малко закъснение. Когато Андрей се приближи, разбра защо стана така: в тъмнината ефектът на двойното блестене идваше от сравнително близките един до друг паралелни или почти паралелни редове огледални „кегли“.
И наистина скоро той стигна до мястото, където разстоянието между кръговете на небрежно запокитената върху Япет пунктирана спирала не бе по-голямо от дължината на катера. Зрелището можеше да се нарече истинска феерия. Илюминацията на „Казаранг“, раздробена и хилядократно увеличена от двата реда блестящи кеглообразни огледала, хвърляше живописни отблясъци върху издатините на облачните тераси. Дори Али Баба не бе сънувал подобна колекция от скъпоценности. Това беше храм. Изумителен храм, посветен може би на богинята на северното сияние… Интересно беше да разбере на кого в действителност бе посветен той…
Когато дракарът прекрачваше огледалните „гръбнаци“, Андрей, разглеждайки на долните екрани кеглообразните „прешлени“, изведнъж започна да подозира, че те нарастват от кръг на кръг. „Изглежда, гръбнакът на смерча-феномен расте“ — отбеляза той.
„Мембрана“ с нежнозелена светлина. Кухина с луминесциращи облаци. „Мембрана“ като стара паяжина. Тъмен, но с феерични отблясъци храм. Отново „мембрана“…
Не помнеше при кой по ред преход откри, че в централната зона на смерча-феномен успоредно със спиралата се простира една и съща кухина — грамаден коридор; геометричният вид на отделните й участъци зависеше от това, в каква степен бяха притиснати те от скупчилите се облаци и как бяха осветени от застиналите, сякаш замръзнали в момента на светването мълнии. Той не би могъл ясно да обясни какво го бе навело на тази мисъл — беше нещо като интуиция. Сякаш внезапно бе прозрял с вътрешното си зрение инфраструктурата на мъгливия колос. Обаче нито вътрешното зрение, нито шестото чувство не му помогнаха да разсее недоумението защо при преходите от кръг на кръг среща ту осветени със зелено сияние, ту неосветени облаци? Да можеше да мине поне веднъж по дължината на цял един кръг, но не биваше. Времето е въздух. Трябва да се движи само напред! Лошо е, когато няма от кого да заемеш поне един килограм течен кислород.
От кръг на кръг… от кръг на кръг… Като от вълна на вълна. Тъмно — светло, светло — тъмно; феерия от огледални отражения светещи облаци. От кръг на кръг като от цвете на цвете. Ден да мине — друг да дойде… А между впрочем, колко ли е отмерил с мигането си светещият часовник, не е ли вече време да се връща обратно?… О, време е, любезни господа, и още как… Това, от една страна. А от друга, господа, как да обърна назад, като още нищо не съм си изяснил? Ще заповядате ли да вървя по-нататък? Но кому всъщност е нужен разузнавач, който ще изясни всичко и ще загине, без да остави дори устно съобщение? А на всичко отгоре толкова е гладен… и жаден.
Езикът му беше като гласпапир. Чувствуваше деряща сухота в устата и… отровно-железен вкус. Аган не бе го излъгал. Но сега това не предизвика в него никакви емоции. Просто много му се ядеше и пиеше.