Андрей все по-често поглеждаше часовника. По редица признаци до кратер номер шестстотин шестдесет и шест оставаше около един километър — беше недопустимо да се връща обратно само на километър от целта. Още повече че останалият път натам и обратно обещаваше да бъде по-лек: в посока натам дебелината на „мембраните“ постепенно намаляваше, а в посока обратно изчезваше лепкавостта им. Освен това автоматиката помнеше всеки метър от обратния път — което също бе солидна икономия на времето-въздух. Разбира се, всичко можеше да се случи… Ако непредвидените обстоятелства не бъдат чак толкова неблагоприятни, можеше да се случи кислородът да му стигне. Но и най-малкото „усложненийце“ щеше да зачеркне всичко — кислородът му беше крайно недостатъчен. Не можеше и да помисли да се махне оттук с флаинг-моторите. Само с крачетата. Бавничко така, поклащайки се, внимателно, раз-два… Давам половин царство за литър кислород! Ако искаш: тъмно със светлинки, ако искаш: нежнозелено — избирай!
Подозрението му, че кеглите растат от кръг на кръг, премина в увереност. Не беше нужна особена точност на окомера, за да види, че сега те бяха високи повече от метър. А диаметрите на основите им толкова се увеличиха, че страните им се докосваха — истинска ограда от „слепени“ огледални стълбчета, завършващи с топки, които отразяваха светлините на „Казаранг“. Ами ако стълбчетата там, близо до центъра, избуят в стълбове?
Това, кой знае защо, го разстрои. Започна, без да иска, да размишлява над въпроси, каквито нямаше намерение да си задава до края на разузнаването. Осъзнал, че финалът на десанта, уви, е непредсказуем, той, опирайки се на получените впечатления, се опита да реши за себе си към коя от същностните категории трябва да отнесе смерча-феномен като явление?
Мисълта, че смерчът-феномен може да бъде биологичен обект, бе отхвърлена веднага — тези купища облаци по нищо не приличаха на организъм (или колония от организми). Огледалната субстанция, изглежда, също нямаше пряко отношение към биообектите, но… мишката бе родила планина — планината Мъгла. Нямаше съмнение, че същността на явлението се криеше в огледалните капки на пунктираната спирала. Те бяха способни лесно да размекнат (без последствия!) метал, да разтопят (без остатък!) появленец заедно с твърдия му скафандър, да изменят (чисто и просто) природната същност на хората, като им посребрят мимоходом устните с огледален налеп. Най-после способни бяха да се изпаряват като замръзнала въглекиселина или да се просмукват в ледорита и отново да избиват навън в хилядократно увеличен обем. На какво още бяха способни „меките огледала“?… Не, това не бе вещество. Никое вещество, дори най-сложното, не може да притежава такъв богат комплект от потресаващи свойства в съчетание с висока степен на поведенческа свобода. „Меките огледала“ бяха само един от достъпните за наблюдение резултати от действието на някакъв екзотичен, още непонятен на хората физически процес… Ето например торнадото: не е достатъчно да се види в „мекия“ цилиндър на зловещо-черния му стълб сместа от вещества на въздушната среда и от продукти на изветряването. Много по-важно е да се прозре в невидимото за окото: страшната сила на смерча е резултат от стихийни процеси в неспокойните глъбини на наситената с енергия атмосфера.
Разбира се, рано е да се говори за стихийност на „меките огледала“. Първо, няма решаващи доказателства, че за десет години никой от екзотите не е могъл да се убеди в обратното. Второ, има косвено доказателство, че земляните се сблъскват с резултатите от насочено срещу Слънчевата система някъде отвън технологическо или по-точно — техногенно въздействие. Та нали не можем да приемем просто така двете попадения — става вече подозрително. Особено ако се има предвид, че второто попадение в Слънчевата система е станало много по-близо до центъра й. Къде ще бъде третото? На една от луните на Юпитер ли? И кога? Може би след десет години или по-рано?
Първо попадение — изчезва парче от Оберон: пет процента от масата му, една двайсета част от планетоида. Сега ще изчезнат пет процента от масата на Япет. А може и повече. Във всички случаи обаче това много прилича на програмирано от някого отвън ограбване на Далечния космос. Твърде вероятно е той да се цели и в Близкия космос — прав е Фролов, хиляди пъти е прав!…
Пробивайки поредната „мембрана“, Андрей мрачно пресмяташе какви шансове има човечеството в борбата с луноедите. С други думи — какво оръжие… Той вече предвиждаше, че Земята ще бъде принудена да строи флотилии от скъпо струващи свръхкрайцери, въоръжени с не по-малко скъпи АМБА (апланати на магнитнобезекторни анихилатори), между другото съществуващи засега само в теоретически разработки, и осъзнаваше колко ще се забави мирното усвояване на Слънчевата система. Но дали това оръжие ще бъде ефективно в борбата с луноедите?… Съмнително е. В борбата с тях може една след друга да бъдат унищожени всичките луни и пак да няма никакъв резултат. Мда…