Когато в края на миналия век човечеството най-после осъзна бедата — когато забеляза, че почвата под краката му се е превърнала в покрив на общопланетарен оръжеен склад, а небето над главата му вече е готово да стане купол на най-съвършения крематориум — лазерен и анихилационен, то предпочете глобалната демилитаризация пред глобалната кремация и свикна да решава световните проблеми на „кръглата маса“. Колко по-просто би било да се накарат сега луноедите да седнат на „кръглата маса“ и да бъде призована тяхната чуждозвездна съвест, техният чуждозвезден разум. Но никой никога не бе виждал тези „грабители“. Дори Аган, екзотът с десетгодишен стаж, не ги беше виждал. Съдейки по яростта на неговото проклятие, чуждозвездният разум не бе направил даже опит да установи контакт с него, капитана на „Анарда“. Не бяха по-добре нещата в този смисъл и тук, в сърцевината на смерча-феномен…
„Казаранг“ проби „мембраната“ — Андрей примижа. Беше много светло. Заля го обилна зелена светлина. За пръв път катерът бе преминал от светла кухина отново в светла, без „промеждутъчна“ тъмнина — изглежда центърът беше близо. Интензивността на зеленото сияние на облаците толкова се бе увеличила, че Андрей неволно погледна светлинните показатели за радиацията. Нивото й бе скочило с една степен по-високо от естествения фон. Засега обаче нямаше нищо страшно.
Приближавайки се до гъстата ограда от тясно притиснати един до друг огледални стълбове с „големи глави“, Андрей се огледа внимателно. Облаците тук не бяха като другите… Във всеки случай интериорът на долния етаж бе придобил някакво подобие на архитектурни форми, несвойствени на тежките облачни маси на смерча-феномен. През огромните отвори и дантелени прорези, които не бяха забулени с воала на „мембраните“, прозираше следващата кухина и личаха още няколко, съседни. Впрочем… това май бе цял комплекс от големи „зали“, или по-точно секции на грандиозна (вероятно, централна) „свръхзала“, отделени криво-ляво една от друга с небрежно моделирани от облачния материал и безразборно набучени криви арки, димообразни стълбове, карикатурно издути „падащи“ кули с накривени подпорни ребра и дъги на аркбутани. Основите на „архитектурните детайли“ не образуваха „подметка“ върху тъмния ледорит (което би било естествено за облакоподобната субстанция), а влизаха в него отвесно, сякаш бяха причудливо-порести колове от опушено стъкло, забити в насип овъглен шлак и излъчващи зелена светлина…
Андрей рязко спря машината и се вгледа в контурите на огледалната редица „стълбове“. Ах, дявол да го вземе!
Отдалече му се струваше, че пред катера се бе изправила гъста редица от блестящи скафандри.
Я да видим отблизо. Съвсем отблизо. Така!… На долните екрани блестяха като огледала фигури-близнаци, високи колкото човешки бой, повтарящи абсолютно точно всичките типологични особености на скафандъра „Снегир“. Всъщност наистина бяха „Снегири“, направени от необичаен блестящ материал; всички до един бяха категорично ориентирани по протежението на вече ясно видимия кръг на спиралата. Абсолютна еднаквост, многократно повтаряне на една и съща фигура, дублиране… И позите на дублираните фигури съвпадаха: дясното рамо бе малко повдигнато, лявата ръка — леко отметната встрани. Краката им бяха потопени в „ручея“ до колената (набедрените балони висяха ниско над повърхността, която отразяваше зелената светлина). Това беше позата на потъващия появленец… Впрочем сега май обратното — на изплуващия… Нямаше време за размисли.
Андрей накара машината да се издигне на цялата дължина на краката си и да прекрачи внимателно монолитната редица загадъчни витязи в огледални доспехи. За да не спира катера, освети задния обзор на долните екрани. Десните ръце на всички участници в богатирската редица бяха притиснати до гърдите с познат, жест — приблизително там, където в „снегирите“ са монтирани регулаторите на топлообменния режим. „Едно зърно само — и такъв урожай!…“ — помисли си Андрей, оглеждайки редицата.
Дракарът заобиколи един изкривен „контрафорс“ и закриволичи сред сталактито-димообразните „колони“. И когато мина през една тясна арка и тръгна покрай някаква ребристо-изпъкнала преграда, Андрей в първите секунди я взе за поредния изкривен „контрафорс“, наклонен вдясно и нагоре. Но това бе поредният кръг на спиралата… Заблуди се, изглежда, защото по светлите, „боядисани“ със зелено сияние триметрови „Снегири“ почти никъде нямаше живачно-огледален блясък. Само тук-там се виждаха съвсем малки петна… Затова пък всички детайли на скафандрите личаха прекрасно — дори част от надписите на капаците на люковете: „ЛУН… ДЪГ…“. А най-важното — под златистия катофот на лявото рамо се четяха виолетовите букви: АН-12 ДКС №1…