Андрей погледна над богатирските рамене и трепна:
— О, велики Космосе!
Грамадният светъл монумент, който той бе взел отначало за една от димообразните „кули“, се оказа „Снегир“ — исполин, висок около двайсет и пет метра. Исполинът завършваше крайния кръг на спиралата. По-точно, оглавяваше милионнофигурния строй…
Андрей се справи криво-ляво с изумлението си и подкара „Казаранг“, заобикаляйки последния кръг, без да откъсва поглед от исполинския хермошлем — по лицевото му стъкло (голямо колкото блистера на катера) се преливаха зелени светлини. Забеляза, че под хермошлема на гиганта виси вертикално в пространството някакъв странен предмет от рода на лостовете — тесен, дълъг и лъскавочерен. Приличаше на твърде малко за такъв свръхгигант копие от черен стъкловиден плексиглас.
Докато дракарът заобикаляше фронта на леко разперените встрани ръце с блестящи катофоти, гривни-ключалки и метализирани ръкавици, а заобикаляйки ги, естествено, се приближаваше до означения с фигурата на гиганта център на спиралата, Андрей продължаваше да се взира внимателно в копиеобразния предмет. Впрочем той не запази за дълго тази си форма: когато „Казаранг“ се изкачи на хълма, откъдето свръхвеликанът се виждаше добре в профил, в средата на „копието“ се показа някаква топчеста издутина… После централната фигура закри „копието“ с нанизания на дръжката му „черен портокал“ и Андрей трябваше да измине целия кръг на спиралата и плътния строй на постепенно увеличаващите ръста си гиганти, за да го види отново.
И така, в самата сърцевина на смерча-феномен се виждаше загадъчно „черно вретено“…
Андрей почти не се съмняваше, че посоката на това нещо съвпада с оста на стрелящия кладенец в планината Мъгла. „Дали не е гравитон? — опита се той да отгатне функционалния смисъл на притежаващото свойството безтегловност «вретено» — хибрид между гравитон и квантов генератор?…“ Той огледа облачния „таван“ и никъде не намери дори намек за вход в „стрелящия кладенец“. Е, какво пък, това нещо в края на краищата можеше да бъде всичко: генератор на облакоподобната маса, инкубатор на „меките огледала“, инициатор на зеленото сияние. Но най-вероятно беше нещо такова, което съответствуваше на функционалния смисъл на самата идея за сътворяването и съществуването на смерча-феномен. Можеше да е например някакъв екзотичен кондензатор на откраднатото вещество…
„Впрочем — размишляваше Андрей — кондензацията на веществото не изчерпва всичко. По принцип при тотален космически грабеж луноедите трябва да имат твърде оперативен и достатъчно съвършен, икономичен начин за прехвърляне на ограбеното.
Земляните засега могат да си представят само три начина за възможна реализация на импорт на междузвездни разстояния.
Първият начин (използуването на традиционните за земляните транспортни средства) отпадна веднага. Беше свръхнеикономичен. Вторият (превръщането на материята от формата на вещество в транспортируема форма на поле и обратно) не отпадаше веднага, но все пак отпадаше. С такива неща беше много по-изгодно да се действува близо до безплатния източник на енергия — местното светило. Тоест много по-лесно, по-просто и най-вече по-изгодно би било да се граби Меркурий отколкото Оберон. За третия начин (прехвърляне на вещество от една планетна система в друга чрез «хиперпространствено катапултиране») можеше да се съди само по информационни източници с популяризаторски характер. Но май бе полезно да се сравнят пропускателните възможности на «ХП-катапулти» на изследователския комплекс «Зенит» — «Дипстар» и на смерча-феномен. При един сеанс на транспозитация «Зенит» е способен да прехвърли от Меркурий до Сатурн не повече от триста килограма маса: максимум двама души в леки скафандри. А пропускателната способност на смерча-феномен е милиарди тонове на разстояния, измервани очевидно в парсеци. «Хрус!» — и Япет отслабва с цял кубически километър… При това залпът от планината Мъгла беше слаб — дори катерът устоя на него. Ако именно това бе залпът на «ХП-катапулта» на смерча-феномен, енергетичната му мощ е въздишка на комар в сравнение с мощта на «ХП-катапулт» на «Зенит», комуто, за да се задействува, е нужен океан от енергия. Къде е логиката?… Логиката накуцваше с четирите си крака. Това — от една страна, А от друга — кой ще гарантира, че на хората вече са известни всички пространствено-временни закономерности? Никой. Сътрудниците от групата на Калантаров, които работят на «Зенит», знаят колко енергия е нужна за сеанс транспозитация на девет астрономически единици, но на никой от тях не е известно колко енергия изисква Хиперпространственото пренасяне на девет парсека. Или на деветдесет. Може би за такива разстояния енергията на залпа от кладенеца на смерча-феномен е напълно достатъчна. А след като мине известно време, ще открият неочаквано, че за разстояние деветстотин деветдесет и девет парсека ще бъде напълно достатъчна и енергията на джобно фенерче. Още не се знае какви открития ни очакват, след като бъде построено изцяло великото здание на физиката на Вакуума…“