Илюзията за изкачването изчезна, след като дракарът мина по бедрото покрай огромната сребриста скоба. На обикновените скафандри тази скоба е част от закрепващото устройство на резервните акумулатори. Работният режим на крачещия механизъм на катера практически с нищо не се различава от този в условията на безтегловност: сякаш се движеше покрай корпуса на танкер от класа на „Анарда“. Пък и размерите на супер-скафандъра бяха съпоставими с размерите на кораб за далечни рейсове — разликата не беше голяма.
Андрей подкара вляво от гигантския ръкав — бе решил да стигне до виолетовата издатина на местния „хоризонт“, за да погледне от другата страна на тялото на „командира“ и след това веднага, без да се бави, да се върне обратно. Той не се съмняваше, че тази овална, искряща с ярка белота по контурите си издатина е огромно копие на пръстеновидния държател, монтиран в нагръдно-страничното устройство на електро– и пневмокомуникациите. Сигурно така и беше, но не можа да докара машината до издатината: погледна заления с яростна синкавобяла светлина край на ръкава и разбра, че не трябва да наднича „от другата страна“. Автоматиката на блистера нямаше да може да се справи с такъв интензивен светлинен поток. Светлината от термоядрения (а може би дори и от анихилационния) котел не беше по силите на блистера. Спомни си своите предположения за слабата енерговъоръженост на смерча-феномен и му призля.
Движението на „Казаранг“ към рамото на гиганта се съпровождаше от твърде бързо редуване на зелено сияние с пламтящосиньо — отначало различно оцветените участъци бяха зашеметяващо живописни, а след това настъпи пълна смяна. Синьото сияние се излъчваше от множество лампи и лампички, групирани в нееднакви пръстени около центъра на продължаващото да се разширява „черно ветрило“. И колкото повече „Казаранг“ се приближаваше до надписа на великанското рамо, толкова повече се проясняваше отпред някаква грандиозна картина и светоносните шарки се подреждаха стройно върху кадифеночерния фон, но… Андрей напразно се мъчеше да схване конструктивната същност на предмета на своите неволни наблюдения: ту му се струваше, че вижда пред себе си декоративно изображение на спирална галактика (с неярко ядро и, обратно, с много ярки ръкави), ту че някой го дразни с вида на необикновено илюминирания със сини светлини полилей на „Байкал“ (вида откъм опашката на безектора). Лампите светеха право в лицето му.
Дракарът пресече огромния надпис АН-12 ДКС №1, а след това и широката, приличаща на парков килим-тротоар, стъклено блестяща ивица на катофота. Кръглият „хълм“ на рамото постепенно измени геометричната си форма: над заоблеността като над малък хоризонт „изгря“ правоъгълната издатина на раменния фар. Андрей спря машината и отвори хермолюка. Придърпа внимателно дъното на катера плътно до заляната със синя светлина повърхност. Излезе навън. Краката на дракара стърчаха с коленните си панти нагоре като крака на скакалец.
Почувствува се лилипут на рамото на Гъливер. Усещането не беше приятно. Погледна монтираните в ръкава на своя скафандър уреди, машинално отбеляза повишения фон на радиация и започна да се катери към плоския връх на правоъгълната издатина. Оттук „черното ветрило“ изглеждаше по-иначе: беше се издигнало, отпуснало краищата си някъде дълбоко надолу и, естествено, беше преместило пъстро-светлинните си владения по-близо до зенита.
Андрей вече се бе досетил, че „ветрилото“ е просто една голяма дупка в облачния свят на смерча-феномен, един изход, отворен в космоса, и сега чувствуваше ясно, че догадката му е вярна. Той бе развълнуван, но нещо сдържаше радостта му. „Твърде много са тия дяволски лампи“ — мислеше си той, в движение подготвяйки за работа извадената от фотоблинкстера кутия на видеомонитора. На птичите сборища, естествено, не слагат капани за мишки, но това все пак е по-добре, отколкото нищо. Може пък дори такава видеофиксация на „лампено-галактичния полилей“ нещичко да подскаже на вечно страдащите от недостатъчна информация специалисти.