Андрей вдигна ръката си с висящия на верижка видеомонитор, за който бе забравил, и извика:
— Ей, ти!
„Сандвичът“ моментално престана да се върти и замря. „Интересно — учуди се Андрей, — как това нещо може да се фиксира в пространството?“ Обаче след рязкото спиране на въртенето „сандвичът“ демонстрира още по-учудващ кинематичен трик: горната „филия“ се отлепи от мястото си и светкавично отскочи далече напред, като изтегли след себе си блестяща лента огледален слой. Само след част от секундата покой долната „филия“ блесна с „обгорената“ си повърхност и повтори скока на партньорката си. Блестящата лента се прибра стремително — същински ластик, и се вмъкна в предишния обем огледален слой: след като отскочи на около сто и петдесет метра, „сандвичът“ възвърна първоначалния си вид. Нямаше и намек за реактивен начин на придвижване… В компактен вид „сандвичът“ заплува бавно по дъга, канейки се вероятно да се присъедини към голямата група подобни нему екземпляри.
Андрей хвана видеомонитора. Честно казано, той бе изгубил ума и дума, докато това чудо висеше редом с него и сега се радваше, че се махна. Ако представителите на чуждозвездната форма на живот бяха страхливи, това бе добре дошло за него.
— Ей, ти! — звънкото ехо отекна в шлемофона му. — Ей, ти!
Андрей се загледа подир отплаващия „сандвич“.
— Ейти-ейти-ейти!… — като скороговорка звучеше в шлемофона му и компанията сандвичообразни екземпляри (по брой навярно няколко хиляди) за миг се превърна в ярко и пъстро проблеснало ветрило от сребърни стрели.
Това действие му напомни нещо до болка познато… Ах, да! Разбира се! Така се разбягва на разни посоки в плитчините изплашеното стадо малки рибки… От какво или от кого се плашеха тукашните стада? Може би от приказливите си събратя?
Докато търсеше изпадналата в корпуса на видеомонитора черна бленда, три „дребни рибки“ (вече в компактен вид порядъчни „сандвичи“) влязоха в сянката на главата-„скала“ и се фиксираха като стъпала на подвижна стълба. Всяка от „дребните рибки“ бе два пъти по-голяма от първата посетителка. Зает с видеозаписа, Андрей не забеляза веднага появата на още една посетителка. А когато я забеляза, замаха с ръце и завика високо, със заплашителни интонации:
— Ей, ти!!!
Нито високият му глас, нито заплашителните интонации дадоха резултат: огромният „сандвич“ с тъмни многоъгълници вместо „филии“ (поради това приличаше на нахапано от всички страни парче пирог) продължаваше да се приближава с предишната си скорост, като се поклащаше в движение. Андрей се поправи:
— Ей, вий!…
Реакцията беше мигновена: три сребърни стрели прободоха пространството отляво и изчезнаха някъде зад гърба му. А огромното „сандвичище“ метна исполинска перлена лента сякаш над половината свят. Метна я и също тъй бързо си я прибра обратно. А след това вече на същото разстояние изглеждаше просто като синкава точка.
— Ейви-ейви-ейви!… — донесе ехото. И отново — още по-бързо, задавяйки се, на по-висок тон: — Ейви-ейви-ейви!
— Браво! — каза Андрей малко объркан от стремителното развитие на събитията. — Наричам ви ейви! От нине и от веки веков!
— Ейви-ейви-ейви!… — чу той в отговор. — Веков-ве-ков-веков…
В черните дълбини на космическия океан току проблясваха като безпорядъчни фойерверки страхливи стада „дребни рибки“.
— От какво сте така изплашени?… — помисли на глас Андрей, а наум си помисли: „Съвсем чужд е този свят, да му се не види. Абсолютно чуждо пространство.“
— Плашени-плашени-плашени… — зазвуча пространството.
Някъде наблизо с гръмоподобни плясъци паднаха един след друг наведнъж четири айсберга. След това някой промърмори:
— Щом се пробуди Зора розовопръста, родена из здрача…
Андрей позна гласа си, но собствените му интонации, кой знае защо, не му харесаха. Гъсто населеният бъбрив свят притихна и сякаш застана нащрек.
— Какво е това цвърчене при теб? — попита гласът на Мъф Аган. — Откъде е това пращене?
Думите му звучаха ясно, веднага се разбираха, а въпросителната интонация беше неестествено вяла, безцветна, безжизнена. „Сякаш от оня свят — помисли си Андрей. — Трябва да се махам оттук, докато е време, докато не ме е сполетяло нещо…“