Отстъпвайки назад, той се стараеше да обхване с обектива цялата видима сферокартина. Надяваше се, че може би ще успее да зафиксира някои нейни участъци. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява. Дори в сянката на исполинската фигура беше светло от заревото на синьобялото (а значи високотемпературно) местно светило. Самото то се намираше някъде далече долу, а ослепително белите ресни на короната му се виждаха едва ли не на нивото на маската на великанския хермошлем. Плюс много ярките светли петна отгоре. Оставаше му да се надява, че най-важната съставка на успеха на замисления видеозапис — слабичката светлинна защита на обектива на битовия видеомонитор — няма да го подведе поне в някои ракурси.
Разбирайки, че такава възможност може повече и да не му се удаде, Андрей, с приближаването си към дракара, продължаваше да лови в обектива всичко, на което се спираше погледът му. Случайно вдигна глава и забеляза на голямо разстояние колосално блестящо стадо „дребни рибки“. Ейвите се пръскаха стремително, само че не като ветрило, а във всички посоки. В кръг. Както децата рисуват лъчите на слънцето. Нещо ново… Сред бягащите ейви имаше много седефени ленти. Но най-голямата, най-ярката лента „димеше“ неподвижно (друга дума не можеше да се подбере) в центъра на всеобщото кръгово бягство. Напрягайки до болка очите си, той изведнъж разбра, че това е блестящият край на някакъв голям обект, изграден от множество ейви, събрани на едно място. „Димът“ се състоеше от сребрист „прах“, а всяка прашинка, без съмнение, беше ейв. Хиляди ейви бързаха да се слеят със строителите на обекта, а милиони други по непонятна причина малко преди това бяха хукнали презглава в противоположна посока. „Странни закономерности на чуждия свят“ — помисли си Андрей, спря се и вече с по-други очи погледна пламтящите със сини отблясъци-„лампи“ правоъгълни израстъци… Дали не бяха милиарди ейви? Спираловидно сборище? И нищо друго освен ейви ли? Той се обърна на другата страна. Помисли си тъжно, че ако с помощта на този примитивен видеозапис му се удаде да предаде поне една десета част от тукашните образи и впечатления, отдавнашната романтична мечта на човечеството за междузвездни контакти лесно може да се превъплъти в своята непривлекателна противоположност. Ако, разбира се, му се удаде… Той погледна обречено часовника. Опита се да задържи дишането си. Помисли си: „Къде е обещаната от Аверян способност дълго да не дишам? Или аз не съм още напълно узрял екзот?“ Цифрите на часовника свидетелствуваха безстрастно: не беше дишал точно две минути и половина. Никакво постижение… И скоро щеше да му се наложи да съжалява, че екзотичната зрелост при него бе закъсняла. Улисан, той тъжно, но дълбоко, с пълни гърди въздъхна — съвсем неикономично. Излапа най-малкото двеминутен запас от кислорода.
Мехурът на блистера вече бе „изгрял“ над малкия (като играчка!) изпъкнал „хоризонт“, когато Андрей изведнъж забеляза, че звукът на непростително мощната му въздишка се бе сякаш запънал в ушите му: ни назад — ни напред. Нещо повече: започна да расте, заглушавайки останалите шумове. Заприлича на безкрайно тъжен шум, пукот и страшен тътен на задвижила се лавина. Звуковата картина се усложняваше от тревожното пръхтене на конски табун. Тътен, пръхтене, цвилене, тропот… Очевидно в пълно съответствие със зараждането на тези лавинно-табунни съзвучия иззад хоризонта изплува и се проточи вдясно над блистера колосално стадо „компактни“ ейви. Те се носеха бързо, твърде плътно един до друг, блестяха под лъчите на своето яростно светило и нямаха край. Неестествено синята сянка на свръхвеликана, трептейки, потъвайки някъде и отново изплувайки, се открояваше ефектно сред мозаичните сборища участници в грандиозния прелет на стадата. В това стадо склонността на единичните ейви да се слепват в плоски, сякаш отчупили се ледени блокови образувания беше очевидна. Впрочем от време на време в потока „ледени блокове“ със случайна геометрична форма неочаквано се показваше дълга, идеално правоъгълна „платформа“, която блестеше с огледалните си ръбове. Връщайки се при машината, Андрей бе принуден отново да пусне пътем в ход видеомонитора: надяваше се, че бе успял да хване в обектива мярналата се сред „ледените блокове“ огромна скоба за закрепване на резервните акумулатори…
— КА-девет — прозвуча в шлемофона. — Контакт.
Катерът изпъна краката си и потъна неуверено на място, мигайки със светлинните си сигнали. „Ох, дявол да го вземе!“ — изуми се Андрей и изрева:
— Стоп!!!
— Стоп! — спокойно го дублира шлемофонът. Машината замря на място. В бързината Андрей придвижваше краката си без „залепване“ на гекорингите и имаше момент, когато се завъртя на единия си ток и едва не падна от рамото на исполина — ако това се случеше, щеше да лети дълго. Не беше проблем да полети в „Снегир“, по-сложно бе да се върне.