— Вдигни предните си крака — спокойно и властно каза познат глас.
Андрей онемя за няколко секунди: „Казаранг“ размърда лидарите си и наистина вдигна предните си крака. Корпусът на дракара се люлееше опасно над зелената пропаст, обхваната от пламтящо изумрудения пръстен на облаците; тялото на свръхвеликана стърчеше от пропастта като половината на танкер при изхода от горивозареждащия тунел на някой аванпорт. Той хвърли бегъл поглед на заледените гекоринги на машината и почти без да диша, изкомандува:
— Свали краката си.
— Добре, свали ги — позволи снизходително гласът.
Андрей се хвана за долния край на хермолюка и като пружина изхвърли своите без малко четвърт тона в твиндека. Удари се в отместените към борда товарни фиксатори; интуитивно почувствува, че машината мръдна от мястото си. Нищожната сила на тежестта му пречеше да се обърне. Китката на лявата му ръка се бе закачила в нещо — без да гледа, той скъса това нещо и добирайки се до креслото, видя смяната на картините от предния обзор: лампите на ПЛС отпред, блестящото стадо ейви, пламтящо изумрудения кант на ямата. Машината се обръщаше бавно, като крава върху лед, и се плъзгаше на разкрачените си крака. Стана това, от което се страхуваше: гекорингите практически бяха престанали да я държат. „По дяволите!“ — помисли си той, съобразявайки как при тези условия да не изпусне от контрола си движението на „Казаранг“. Машината се плъзгаше по посока към зелената, пропаст — много добре, значи — към къщи, но се плъзгаше твърде мудно. С три микроимпулса той я изравни по курса, затвори хермолюка и нарушавайки всички инструкции, без да прибира гекорингите, увеличи скоростта на плъзгането. Край на гекорингите, разбира се. „По дяволите!“ — помисли си той още веднъж. Толкова му бе омръзнало това равномерно крачене с металическите патерици, че при всичкия драматизъм на положението се радваше — вече не можеше да се надява на нищо друго освен на флаинг-моторите. Ако му е съдено да загине тук, ще умре като пилот в полет… Наистина той не бързаше да минава на флаинг-моторите и да умира в полет. Отлагаше до последната възможност. Важното бе да се измъкне от чуждото пространство. Ако ще и на четири крака. За нищо на света не бе съгласен да загине в чуждото пространство.
— Доволен ли си? — внезапно го попита гласът на Мъф.
— От какво? — полюбопитствува собственият му глас.
— Ами, общо взето… от поведението му.
— …И ако летателните му качества не бъдат по-лоши…
„Точно така“ — помисли си той. Почти не се вслушваше в папагалския брътвеж на чуждия радиоефир, цялото му внимание бе насочено към движението на катера. Машината се плъзгаше по края на суперскафандровия люк два пъти по-бързо, отколкото при ходене (сякаш вместо гекоринги на краката й имаше ски), а той искаше това да става още по-бързо — нямаше търпение да стигне поне до нивото на пламтящо изумрудения облачен пръстен. Не знаеше дали съществува в действителност ясна граница между двата свята, но този пръстен от облаци създаваше визуално впечатление за нея. Струваше му се, че под това ниво цвърченето и брътвежът на чуждото пространство трябва мигновено да изчезнат. Нищо подобно.
— Зара, Бара, бзис бой! — продължаваше да вика с различни гласове пространството. — Защо са тези маньоври?! Защо-защо-защо-защо… Прикрий тиловете, следи фланговете, а аз отговарям за фронталния пробив! Шедьоври трябва да се създават, шедьоври!
7. Снежната роза
Скоростта на плъзгането растеше; вече нямаше съмнение, че полето на притеглянето на Япет влияеше върху засилването на „Казаранг“. Дракарът се гмурна в зеления полумрак под ръката на свръхвеликана. Време беше да даде спирачки. С лошо предчувствие Андрей започна внимателно да изтегля навън ноктите от петите на машината. Така и стана: скоростта рязко нарасна. Той почувствува увеличаващия се наклон и разбра, че лявата двойка крака е загубила контакт с повърхността на плъзгането. За секунда се обърка: нямаше никакви, дори курсантски навици за рационално спиране чрез триене.
— Капчица тщеславие, сигурна съм, че няма да ти навреди — заяви пространството. — Ди-ди-ди-ди…
Вирнала внезапно кърмата си, машината вече започваше да се преобръща през носа си, когато Андрей, разбрал явната безполезност на каквото и да е друго свое противодействие, реши да даде плазмен изстрел. Шпагите на виолетовите мълнии блеснаха над главата му, едно виолетово копие полетя напред и последното, което видя ясно, преди машината да се завърти като пумпал, беше стремително приближаващия се към него нашарен с цифри и букви набедрен супербалон-цистерна, обхванат от бледолилав пламък. Андрей се помъчи да отгатне кога ще последва ударът. Очакваше го отляво, но той се стовари на десния борд. Много тежък удар. Катерът спря.