— Тринайсет-девет, свържи се с кухненския разпределител. Искам студен брезов сок. И колкото може по-бързо.
След минута и половина до главата му дрънна калъфът на пневмопрепращащата система. Андрей извади студената прозрачна кутия, напипа с пресъхналия си език тръбичката за изливане на сока. Пи и вече се канеше да пъхне кутията в калъфа, но отново я доближи до лицето си и потърси с очи датата на производството… Пръстите му смачкаха кутията, ръката му омаля. Беше невероятно…
И когато тялото му започна да потъва в някаква мека белота, той разтвори пръстите си, отпусна се и успя само да помисли: „За осем години и половина мога да си позволя разкоша да поспя поне един път нормално.“
… Лавината го носеше в тесния проток между заледените скали. Не беше страшно. Той тичаше в бурния снежен поток срещу вятъра и се смееше високо. Викаше гордо, заглушавайки тътена на страшната стихия: „Старт! Старт, дива котко, старт!“ — и знаеше, че непременно ще се вдигне във въздуха, и виждаше как падат в пропастта отломки от скалите, а стъпалата на бързите му крака бяха по-големи от тези отломки. Вятърът му подложи яките си гърди — той полетя и смеейки се, разпростря напрегнатите си под напора на въздушния поток ръце над кълбата снежен прах в клисурата и белите върхове на Хималаите постепенно ставаха по-ниски от траекторията на неговия полет, а над тях разцъфтяваше исполинска снежна роза…
В тази поза се събуди — във въздуха, до тавана. Долу се белееше квадратът на леглото му. Но щом осъзна, че няма безтегловност, че с полето на изкуствената гравитация всичко е наред, загадъчната подемна сила моментално изчезна и амортизаторите на дивана със съсък приеха тежкото тяло на пилота.
Андрей седна зашеметен, опипа гърдите си, ръцете, колената. Погледна розовите цифри на часовниковото табло: беше спал всичко на всичко половин час, но се чувствуваше прекрасно.
— Тринайсет-девет… — каза той фразата за обръщение. Канеше се да поиска обикновени дрехи, но размисли. Сега вече нямаше значение какви ще бъдат дрехите му. Някой бе оставил в гардероба пакети с униформа на космодесантчик от отряда „Снежен барс“ — така да бъде. Андрей Тоболски, бившият първи пилот на бившия суперконтейнероносец „Байкал“ със спокойна съвест можеше да носи униформата на „Снежния барс“. Нали беше десантчик с осемгодишен стаж. Още повече — суперконтейнероносецът „Байкал“ очевидно бе престанал да съществува. Вместо него имаше база… „Япет-орбитален“…
— Трябва ли ви нещо? — попита го автоматът.
— Да — продума Андрей. — Трябва да намеря мястото си в моя сегашен свят…
8. Светлана
— Здравейте! На кого съм притрябвал тук, кой иска да ме види?
Андрей огледа гостната на Грижас (нищо не се бе променило оттогава), погледна младата русокоса жена, седнала с подвити крака в широкото кресло край пламтящата камина.
— Добър ден — му отвърна приветливо тя. Извади ръката си изпод много тънкия плетен шал, посочвайки креслото до себе си: — Моля, седнете както ви е удобно.
Той седна. Наведе се към топлината, която излъчваха неизгарящите, вечни цепеници. Непознатата сякаш очакваше нещо. Андрей я погледна. Тя се усмихна — в сивите й очи трепкаха езичетата на пламъците в камината — и каза:
— Чувствувам, че е време да ви се представя. Светлана Аркадиевна Фролова, бивша практикантка в базата „Титан-главен“, в настоящия момент — медик на базата „Япет-орбитален“.
— Много ми е приятно — каза той. — Андрей Василиевич Тоболски, бивш пилот, в настоящия момент — екзот. И може би с добавката „супер“…
— Бих искала наистина да ви е много приятно.
Той я погледна.
— Може ли да ви наричам просто по име? — неочаквано го попита тя.
— Моля, направете ми тази услуга.
— Но само срещу вашето съгласие също да ме наричате просто Светлана.
— Смятайте, че сте получила съгласието ми, Светлана.
— Благодаря. Така ще ми е по-леко да разговарям с вас като с равен — поясни тя.
— Разбирам ви.
— И нека веднага приемем аксиомата: добавката „супер“ у вас, Андрей, е без всякакви „може би“. Комплексът присъщи на вашия организъм екзотични свойства наистина е уникален. Добре, че това е известно сега и на вас самия. Ненапразно експериментирахте със себе си почти едно денонощие…
— А вие, разбира се, сте ме наблюдавали — Андрей й кимна.
Светлана слабо се усмихна.
— Всеки има право да наднича в мемориалната каюта.
— При това не е трудно да се забележи, че от момента на моето появяване мемориалната каюта се е превърнала в жилищна.
— Вашето появяване… Там е цялата работа. Трябваше да разберем кой сте.