— Валаев вече не лети.
Андрей реши, че не е чул добре и попита повторно:
— Как казахте? Валаев вече не лети ли?
— Вината за случилото се с вас той стовари върху себе си и си подаде оставката. Не успяха да го разубедят. Няма да мога да ви опиша състоянието му. Разпитайте тукашните десантчици — някой от тях ще ви разкаже с какви усилия задържаха катера, на който Валаев смяташе да пробие с таран погълналото ви чудовище…
Андрей седна слепешката в креслото.
— Къде и… какъв е сега?
— В Калуга, в академичния музей на космонавтиката. Научен сътрудник в отдела за извънземни открития по темпорология… или нещо от този род.
— Екипажът на „Байкал“… сега основно на „Тобол“ ли е?
— Беше, но къде са в момента не зная… Не забравяйте, Андрей, че всичко това се случи преди повече от осем години.
Замълчаха. Андрей огледа помещението с тъжен поглед. Потрепери, като си спомни, как, идвайки насам, надзърташе в командната, пилотската и навигационната кабина.
— Кажете, Светлана, ще се намерят ли тук заедно с мен и вас поне десетина души?
— Струва ми се, че вие още не сте узрели за общуване с многобройна група. Иначе бих отстъпила мястото си на други заинтересовани лица. Разузнавачът на смерча феномен се очаква с голямо нетърпение.
— Да, вярно ви се струва. А голяма ли е тази „многобройна група заинтересовани лица“!
— На борда на орбиталната база те не са много — около сто и петдесет…
Андрей погледна Светлана.
— На Япет — продължаваше тя — са три пъти повече. Точният брой на заинтересованите лица в района на Япет, включително и аз, разбира се, е шестстотин петдесет и шест.
Мъчейки се да скрие объркването си, Андрей се пошегува:
— Не достига една десетица — щеше да бъде пълно съвпадение с номера на централния кратер на смерча-феномен.
— С ваша помощ пълното съвпадение е налице! — подхвана Светлана. — Вие сам струвате колкото десетина. Поне най-малко.
— Ее… благодаря, разбира се, но откъде го измислихте?
— Моят брат все повтаря, че ако Земята е способна още да ражда хора от вашия тип, земната цивилизация може твърде уверено да плава и по-нататък напред към своя нееднозначен прогрес.
— Вашият брат ме цени високо.
— А знаете ли за кои ваши две основни качества?
— Не.
— За чувството ви за отговорност пред света и за верността ви към дълга.
— Хубави качества. Но тях ги притежава всеки землянин.
— Заблуждавате се.
— Трябва да ги притежава — уточни Андрей.
— Това е друго нещо — трябва… Кажете, Андрей, защо когато ви се представих, не ме попитахте дали не съм роднина на Март Фролов?
— Избягвам да задавам твърде често еднотипни въпроси.
— Твърде често ли?
— Имам такова впечатление… Като че ли съм разговарял с брат ви преди три денонощия. Доста странният му отговор е удивително свеж в паметта ми. Между другото моята памет е твърде силна — осемгодишният срок не значи нищо за нея.
Светлана се усмихна слабо.
— Зная какво ви е отговорил брат ми, но на него наистина му е омръзнало да отговаря на този въпрос. По онова време в системата на Сатурн вече е имало около десетина наши роднини и еднофамилци, а като допълнение съм пристигнала и аз…
— Къде е сега Март?
— На Земята. В Института по пространството и времето той сега, може да се каже, е дясната ръка на самия Калантаров, един от водещите специалисти темпоролози. А всичко започна с това, че на бъдещия темпоролог му отнеха визата и му предложиха да напусне с танкера „Аелита“ системата на Сатурн. И той бе принуден да го направи. — Светлана погледна събеседника си отстрани и поясни: — Това беше, когато вие не се върнахте навреме и стана ясно, че нямате повече кислород.
— Разбирам. А имаше ли опити да се проникне след мен в недрата на смерча-феномен?
— Имаше. Безброй са опитите да се проникне там и с флаинг-машини, и с гъвкави манипулатори, и със снаряди със сондажни устройства. По различен начин се опитват да сондират вътрешностите на темпор-обекта… Моля да ме извините, но точно така наричат сега смерча-феномен. И до ден днешен за сондиране се изразходват много средства и усилия, а резултатите, както предсказваше Март, са скромни. Когато на Япет пристигнала „Вивера“, от процепа, за който вие сте съобщили, била останала само една плитка, запълваща се дупка. Космодесантчиците били вече готови да се спуснат в нея, но буквално на няколко метра от входа й атаката се провалила. Започнали всевъзможни чудеса и десантчиците отстъпили назад, като пожертвували затъналия дълбоко катер. Добре поне, че хората успели да се спасят…