— Свръхскърцане ли е имало?
— И свръхскърцане, и обръщане наопаки, а най-неприятното — парализа на мускулите, които управляват движението на очната ябълка. За щастие всичко мина.
Андрей поклати глава.
— Тогава нищо ми нямаше на очите… А после? Процепът съвсем ли се затворил?
— Да. Всъщност с това започна и епохата на сондиране на темпор-обекта с всевъзможни апарати. Който и да е апарат, от какъвто и да е материал, потопен в това чудовище, от която и да е страна, под каквото и да е налягане, се движи в облакоподобната маса със смешна скорост: около една двайсета от километъра в година. Ако се поинтересувате от дължината на кабелните шлейфове на първите ни сонди, ще научите, че за повече от осем години сондите са навлезли в недрата на темпор-обекта на четиристотин метра…
— Казвате, че Март е предсказал това?
— Той много скоро разбра, че белезникавият колос не е просто екзотичен коктейл от добре познати физически свойства. Когато на „Титан-главен“ дойде съобщение за резултатите от изследването на „дупката“, той заподозря, че става въпрос за ясно локализиран обект от някакво видоизменено пространство-време! Март бе до гуша зает — изпращаше на Япет люгера „Вомбат“ с поредната група десантчици, но успя да подготви за екстреното заседание на научния съвет малък доклад, или, както сам казваше, „докладна бележка“. В тази „докладна“ феноменалното явление на Япет за пръв път бе наречено „Спирална структура на далечното действие на темпор-пространственото огъване“, а белезникавата повърхност на Петното — „оптическа граница на темпор-огъването с местен профил.“ Оттогава в научните кръгове смерча-феномен започнаха да наричат „темпор-обект“, а „Забележката на Фролов-Тоболски“ използуват като увод в „Общата темпорология“.
— Какво общо има тук моята фамилия?
— Не толкова вашата фамилия, колкото вашите наблюдения — възрази Светлана. — Те помогнаха на Март да обоснове и защити пред научния съвет много нужната в ония първи денонощия работна хипотеза. Математическата обосновка на хипотезата си Март направил едва ли не в движение, докато изпълнявал организационните задачи час и половина преди изтичането на визата му, но тази обосновка сега се счита класическа в темпорологията… На същото заседание между впрочем научният съвет настоятелно поискал от УОКС да предаде незабавно „Байкал“ за орбитална база на разузнавачите на темпор-обекта. Още тогава било ясно, че на изследователската група й предстои да расте количествено.
— Страстите, изглежда, са се били разпалили не на шега — предположи доста уверено Андрей.
Светлана кимна:
— Да, беше бурно време… Но някак си всичко се оправи. Колонията край Япет постепенно се стабилизира, Март свикна да ръководи работата на изследователите на темпор-обекта „дистанционно“, както сам казва. Впрочем дистанционният стил на ръководство го измъчва и веднъж в полугодието той неизменно подава заявление за преразглеждане забраната върху визата му. И всеки път УОКС му отговаря акуратно със стандартно-вежлив отказ.
— А той какво друго очаква?
— Виждате ли… Март, кой знае защо, през цялото време бе убеден, че вие не сте загинали и че непременно ще се върнете. „Такъв човек няма да се загуби дори в гънките на темпор-огъването“ — казваше той за вас. По време на телевизионните сеанси той направи много опити да обясни с помощта на математически изчисления на мен и на другите, че еди-коя си формула предсказва в края на деветата година рязко свиване на границата на темпор-огъването и че вие имате шанс да издържите до този момент. Нищо не разбирах от доводите на математическата му логика, но те не ми и бяха нужни. Аз и така знаех, че вие ще се върнете. Чувствувах, че трябва да се върнете малко по-рано, отколкото обещаваха формулите на Март!… В мене течеше някакъв странен ток на постоянно очакване.
„Наистина «Япет-орбитален» не е «Байкал» — мина му през ума, — а орбитална психолечебница.“
Светлана обгърна събеседника си с очарователния поглед на широко отворените си сиви очи и Андрей почувствува как клепачите му неволно трепнаха.
— Не се безпокойте — каза тя, — аз наистина не мога да чета мислите ви.
— Но можете да отгатвате настроението ми, а това е почти същото — възрази й той.
— Като медик съм длъжна да отгатвам настроението ви… Изглежда, ви смущава повишеният, както се изразява Март, потенциал на моите съпреживявания спрямо вас…
— Да, в определени моменти от нашия разговор започвам да се чувствувам, кой знае защо, едва ли не ваш роднина. Но с Март сме поне задочно познати!
— Не мога още веднъж да не похваля вашата вече похвалена от самия вас силна памет — каза тя насмешливо и тъжно. — Надявах се, че нашето познанство ще бъде по-продължително…