— Извинете — прекъсна я той, — но стига сме говорили със заобикалки. Какво да правя — наистина не помня къде сме могли с вас да…
— Тук — промълви тя.
— Къде е това тук? В системата на Сатурн ли? Или в Далечния космос изобщо?
— На борда на „Байкал“, в приемния кабинет на Грижас, тоест в съседното помещение. Кога ли? Преди осем години и половина. Впрочем по вашата скала на времето съвсем наскоро… Минали са някакви си два месеца.
— А, ето коя сте била?… — Андрей с облекчение се разсмя. Той веднага си спомни корабния шампионат, втората си поред победа не по точки, а с нокаут, ироничните поздравления на Грижас, който преглеждаше в кабинета си пострадалия в суровия бой нос на победителя. Зад пулта на отвратително съскащия физиотерапевтичен апарат асистираше дългокрако, от петите до главата забулено в бяло момиче, което Грижас, както обикновено, му представи твърде церемониално: „Струва ми се, че не се познавате, нали? Сега моментално ще поправим това. Моята млада колежка, медик-стажантка Светлана. Колежката временно — до пристигането ни в системата на Сатурн — изпълнява много отговорните и, направо казано, много почетните задължения на рейсов медик в сектор П. Но тъй като в пътническия сектор поводите да демонстрира медицинското си майсторство са доста по-малко, отколкото в нашия, ние с колежката делим поравно плячката, която ни пада от време на време в двата сектора. Днес имаме късмет — в ръцете ни попадна най-големият албатрос на Далечния космос… Виждате ли, пострадала е хрущялната основа на носа му. Какво ще правим, колежке?… Тъй вярно — маска на Румкойл… Чувате ли, Андрей Василиевич? Колежката предлага радикален начин за лечение и след десет минути ще можем да ви поздравим не само с победата, но и с оздравяването ви. Ето че се запознахте. Моля да се обичате, няма да се побоя от думата, един друг, да си оказвате взаимно внимание. Убива ли ви маската?“ Грижас беше в добро настроение. Не бе изключено и настроението на колежката му да бе такова, но момичето много се смущаваше.
Пациентът също бе в добро настроение, та направи изпод маската на Румкойл някакъв подобаващ за случая комплимент. Не по нечий адрес, а изобщо за медицината. Обаче нещо стана с коефициента на разсейване и целият комплиментен заряд се стовари върху беззащитните емоционални центрове на младата, неопитна стажантка. Това трябваше да се очаква: той бе твърде известен първи пилот на единствения в света „свръхполилей“, зрял мъж, с приятна външност, в разкошна униформа — на гърдите с албатрос и златна лилия, а тя — млада птичка, за пръв път изпърхала в Далечния космос. Разбра го, но беше вече късно. Опитвайки се да я погледне изпод неудобната маска, той само подсили ситуацията: все пак успя да види с крайчето на окото си нещо алено зад пулта върху бял фон. Никога не бе мислил, че нормалната човешка кожа може да почервенява до такава степен.
И ако Светлана не бе заговорила за това, той за нищо на света не би се сетил, че онова дългокрако, постоянно изчервяващо се (без особен повод!) неоформило се още момиче с поривисти движения и тази вече уверена в себе си, макар на вид още много млада жена, прелестен профил и плавни жестове, са един и същ човек!
Като обясни честно на събеседничката си своя тогавашен безпричинен изблик на веселие, Андрей й се извини и изрази убеждението, че сега те като стари познати — почти приятели — много по-лесно ще общуват. Светлана, изглежда, разбра това по своему.
— Да, сега ние с вас сме почти връстници — промълви тя и събирайки безцелно в шепата си провисналия край на белия шал, добави тихо: — Много ви чаках… Много. През целите тези осем години улавях върху себе си съчувствени погледи… различни погледи, но вярвах, че ще се върнете. Знаех.
— Защо? — откъсна се от езика му съвсем неуместен, глупав въпрос и той изведнъж се почувствува истински глупак.
— Защото аз… ви обичам — каза просто тя. — И това започна при мен много по-рано, отколкото мислите.
Той не каза нищо. С бавно, меко движение Светлана свали от креслото дългите си, удивително стройни крака и плавно стана. Андрей се опомни, скочи също, неволно изправи раменете си и се изпъна. Ръстът й го порази. Разбира се, личеше, че удобно разположилата се в креслото жена е доста висока, но на него и през ум не му минаваше, че може да е почти колкото него.
— Не зная… изглежда, и така се случва: разглезен от внимание герой с приятна външност, известен пилот в красива униформа, с лилия на гърдите — продължаваше Светлана. — Да сигурно така се случва. Но при мен всичко бе по-иначе. Уплаших се, когато счупихте перилата и паднахте в пропастта от високата тераса на нашата къщичка в хималайската туристическа база „Гъливер“. Още повече се уплаших, когато видях отблизо обляното ви със замръзнала кръв яке, окървавеното ви лице, парчетата биопласт по небръснатата ви буза. Беше много страшно, когато, преодолявайки слабостта си, вие с мъка вдигнахте глава, напъхахте в устата си с вдървена ръка шепа сняг и усмихвайки се със здравата си буза, попитахте едно от зяпналите ви момичета ще се намери ли в нашето бунгало телефон, чист биопласт и нещо по-подходящо за ядене от изпоплашените ученички. После цялата група ходихме да гледаме откъде бяхте „скочили“ в нашата долина. Човекът, който ни показа мястото, сигурно грешеше, защото оттам само птица можеше да долети…