Андрей погледна часовника, захвърли салфетката на масата и заповяда на автомата да прибере съдовете. Килимът не бе успял още да се успокои и Валаев се материализира във въздуха.
— Как е самочувствието ти? — полюбопитствува той, продължавайки да разглежда монетата с дупката.
— Самочувствието ли? — попита Андрей. Капитанът се размърда в креслото си — върху белия му пуловер блесна златиста емблема: стилизирана лилия и буквата К. — Самочувствието ми е великолепно, благодаря. А вашето?
— Можеш да не ми говориш на ви, не сме на вахта. Как е настроението?
Андрей погледна капитана в лицето.
— За какъв дявол ти е моето настроение?
— Когато първият ми пилот отбягва телепосещението на координатора, това не може да не ме заинтригува.
— Той ли… ти се оплака?
— Трябва да го приемеш.
— Това вече зависи от моето желание — каза Андрей. — Още повече че от тази сутрин аз не само не съм първи пилот, а изобщо не съм пилот. Минимум за една седмица.
— Кой ме наказва така — да командувам сибирски екипаж? — помисли на глас Валаев.
— Много съжалявам, но от днес сутринта аз съм всичко на всичко представител на експертния отдел на УОКС.
— А аз съм всичко на всичко представител на снабдяването. Цяла сутрин се мъча да втълпя на стопанската служба на „Титан“, че порестата пластмаса се пени по-бързо от компактната и че технолозите от базовите строежи ще бъдат във възторг. — Капитанът подхвърли на дланта си пробития диск. — А координаторът Аверян Копаев е всичко на всичко представител на МУКБОПР…
— Така ли? — Андрей вдигна едната си вежда. — С какво съм разпалил любопитството на службата за космическа безопасност?
— Сигурно той сам ще ти каже.
— Ти не знаеш ли?
— За съжаление.
— Не се ли досещаш?
— Според мен — във връзка с твоите експертни задачи.
— На танкера ли?! Ама че глупост!… Кому е нужен този допотопен „кашалот“?
— На сатурнолозите. За орбитална база.
— Благодаря за информацията.
— Да ти е сладко! — Валаев гледаше някъде встрани.
— Аз не иронизирам — поясни Андрей.
— Преден обзор ли имаш на прозореца?
— Да. Защо? — Андрей погледна към прозореца. В океана на йодовокафявата от сиянието на Сатурн мъгла като призрачен остров изплуваше грамаден, нежно светещ мехур.
— Гледай! Луциферида!… — каза капитанът.
Светлинната сигнализация на паралелите на ФОБ замига уплашено; от стартовите му жлебове се откъснаха две живачни капки, изхвърлиха пред себе си паралелни тънки струи лилав пламък и се устремиха косо надолу, в атмосферата на Титан.
— Безпилотчици — определи Валаев. — Отидоха на мехура.
— Късничко е — каза Андрей. — Ще изгубят много време за реверс-маньовъра. А в атмосферата — още повече.
— Ще успеят. Големите луцифериди понякога светят дълго. Всичко зависи от височината и мощността на стълбовидния вътрешноатмосферен фонтан, на върха на който, както предполагат, се образува нещо като хемилуминесцентна зона.
— Излиза май, че нищо не знаят?
— Което не знаят днес, утре ще узнаят. А за да го узнаят по-бързо и по-добре, аз съм готов да им карам тук когото и каквото поискат. Учени, специалисти и десантчици, дрехи и плодове, нефт за хранителните синтезатори, нови филми, цветя и консерви. Всякакво оборудване, всевъзможни материали — и порести, и компактни, с дупки и без дупки. Заради това си струва да летим, нали?
Андрей не сваляше поглед от лицето на капитана. За Ярослав тази реч беше уникално-патетична.
— Ние затова и летим — отбеляза Андрей.
— Добре, лети. Няма да те пусна повече да бъдеш експерт. За пръв и последен път да ти е. Не е за теб работа. Още по-малко, ако в нея е замесено МУКБОПР. Ти си роден за пилот на „полилей“, гений си на скоростния пилотаж. Не случайно колегията те готви за капитан на „Лена“ или „Тобол“ — избраник си, братле… Ти ме познаваш — не обичам да сипя комплименти, но твоят маньовър на дълбоко спиране с излизане към Титан е истинска приказка за всеки пилот. Сякаш се спускаш с шейничка по надолнище…
— Познавам те добре — прекъсна го Андрей. — И разбирам кого от двама ни успокояваш сега. Да внеса ли и аз своята лепта в това дело? Или ще минеш някак си без мен?